Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Най-важната работа на Дао Циен и на Елайза Съмърс започваше вечер. Под прикритието на мрака те се оправяха с телата на клетниците, които не бяха успели да спасят, а останалите отвеждаха до другия край на града при приятелите си квакерите. Едно по едно момичетата се измъкваха от ада, за да се хвърлят слепешком в премеждие, от което връщане назад нямаше. Трябваше да изоставят всякаква надежда за завръщане в Китай и за среща със семействата си, някои от тях нямаше дори да продумат повече на родния си език, нито да видят друго лице от своята раса, налагаше се да усвоят занаят и да се трудят здраво до края на дните си, но това щеше да бъде рай в сравнение с преживяното. Онези, които Дао успяваше да откупи, се приспособяваха по-лесно. Те бяха доплавали до тези брегове в сандъци, изтерзани от похотливото и нечовешко отношение на моряците, но въпреки всичко не бяха напълно съсипани и все още пазеха известни съпротивителни способности. Докато спасените в последния миг от гибел в „болницата“ нямаше да се отърват никога от страха — той щеше да ги разяжда отвътре, като болест на кръвта, до последния им дъх. Дао Циен очакваше, че след време ще започнат да се усмихват поне понякога. Когато несретниците възвърнеха силите си и осъзнаеха, че оттук нататък няма да бъдат принуждавани да се подчиняват на мъжете по задължение, но че ще трябва вечно да се крият, Дао и Елайза ги отвеждаха в дома на приятелите си аболиционисти от underground railroad — така се наричаше тайната организация за подпомагане на избягали роби, чиито членове бяха ковачът Джеймс Мортън и братята му. Те посрещаха бегълците от щатите, където робството все още не беше забранено, и им помагаха да се установят в Калифорния. В случая обаче следваше да действат в обратна посока — да изведат китайките от Калифорния и да ги откарат далеч от търговците на плът и престъпните шайки, да им осигурят подслон и възможност за препитание. Квакерите поемаха риска с религиозен плам — за тях момичетата бяха невинни жертви на човешката злина, изпитание, пред което сам Бог ги изправяше. Безкрайно радушният прием често караше китайките да настръхват и да застават ужасени нащрек — те не бяха свикнали да получават обич, — ала добрите люде с много търпение успяваха полека-лека да сломят съпротивата им. Квакерите ги караха да заучат най-необходимите изрази на английски, запознаваха ги накратко с американските нрави, показваха им на картата къде точно се намират и се стремяха да ги въведат в някой занаят, докато чакат Бабалу Лошия да ги отведе.

Великанът най-сетне бе открил отличен начин да разгърне заложбите си на неуморен пътешественик, страстен любител на приключенията и неповторим майстор в умението да не заспива по цели нощи. Щом го зърнеха, sing song girs побягваха настръхнали и покровителите им трябваше дълго да ги увещават, за да ги успокоят. Бабалу беше запомнил кратка китайска песничка и два-три фокуса и ги използваше, за да смае момичетата и да смекчи уплахата от първата им среща, но за нищо на света не се отказваше от вълчите кожи, бръснатия череп, пиратските халки и страховитото си въоръжение. Той оставаше няколко дни, докато убеди поверениците си, че не е демон и не възнамерява да ги изяде, след което ги повеждаше в нощта. Разстоянията бяха изчислени така, че да пристигат в следващото убежище призори и да почиват през деня. Придвижваха се на коне — каруцата би била безполезна, — тъй като в повечето случаи пътуваха направо през полето и избягваха пътищата. Великанът бе открил, че ако човек умее да се оправя с посоките, пътуването нощем е далеч по-безопасно, защото мечките, змиите, злосторниците и индианците също спят, както всички останали на този свят. Бабалу предаваше момичетата в сигурни ръце — при други членове на широката „Мрежа на свободата“. Накрая някои от китайките попадаха в орегонски стопанства, в канадски перачници или в мексикански работилници, други започваха работа като прислужници, имаше дори такива, които се омъжваха. Дао Циен и Елайза научаваха вестите чрез Джеймс Мортън — той следеше дирята на всеки спасен от организацията му беглец. Понякога те получаваха писмо отдалеч и намираха вътре лист със зле надраскано име, сухи цветенца или рисунка; тогава се поздравяваха взаимно с избавлението на още една sing song girl .

От време на време се налагаше Елайза да споделя спалнята за ден-два с току-що доведено момиче, но дори в тези случаи тя не разкриваше, че е жена — това знаеше единствено Дао. Нейната стая беше най-хубавата в цялата къща: просторно помещение, зад лекарския кабинет на приятеля й, с два прозореца към вътрешния двор, където двамата отглеждаха лековитите билки за кабинета и ароматните треви за кухнята. Често си мечтаеха за по-голям дом и истинска градина не само от практична гледна точка, а също така за радост и наслада на очите и на душата, градина с най-красивите китайски и чилийски растения, с беседка, където привечер да пият чая си, а сутрин да се любуват на възхитителните изгреви над залива. Дао Циен бе забелязал стремежа на Елайза да създаде уют, старанието, с което тя почистваше и подреждаше, упорството да поддържа винаги свежи малките букети цветя в стаите. Преди ме бе имал възможност да се радва на подобна изтънченост — бе израснал в нищета, в къщата на учителя по иглотерапия липсваше женска ръка, която да я направи приятна за живеене, а Лин бе толкова крехка, че не й оставаха сили за домакинската работа. За разлика от нея Елайза притежаваше инстинкта на птица да свива гнездо. Тя харчеше за дома им част от онова, което припечелваше в локала, където свиреше на пиано няколко вечери през седмицата, както и от продажбата на банички и сладкиши в Чилийския квартал. Така бе набавила пердета, покривка от дамаска, кухненски съдове, порцеланови чинии и чаши. Научена на добри маниери, Елайза превръщаше в ритуал единственото ядене, което споделяха дневно — поднасяше ястията изискано и поруменяваше от удоволствие при похвалите му. Домашните задължения се вършеха сами, като по чудо, сякаш великодушни духове почистваха кабинета нощем, подреждаха архива, влизаха скришом в стаята на Дао Циен, за да вземат дрехите за пране, да зашиват копчетата, да изчеткват костюмите и да сменят водата на розите върху масата.