Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Нали знаеш, покрай рождения ден на Елайза винаги се поболява. Така и не се оправи след смъртта на момичето — додаде той.

— Точно затова искам да поговорим.

Мис Роуз осъзна голямата си обич към Елайза едва когато момичето изчезна; тогава усети колко късно идва увереността й в майчинските чувства. Обвиняваше се за годините, в които я бе обичала половинчато, между другото и безразборно — колко пъти бе забравяла за съществуването на детето, увлечена в собствените си лекомислени занимания, а когато внезапно се сетеше за него, откриваше, че е прекарало цяла седмица на двора сред кокошките. Елайза най-много приличаше на дъщерята, която мис Роуз никога нямаше да има, почти седемнадесет години тя бе нейна приятелка и другар в игрите, единственият човек на света, който я докосваше. Мис Роуз чувстваше тялото си наболяло от най-обикновена самота. Ах, как тъгуваше по дните, когато двете с малката се плискаха щастливи в ухаещата на мента и розмарин вода. Спомняше си малките и сръчни ръчички на Елайза, които миеха косата й, разтриваха врата й, заглаждаха ноктите й с парченце велур и й помагаха да се среше. Нощем стоеше будна и очакваше да чуе стъпките на детето, което ей сега ще й донесе чашката с анасонов ликьор. Как копнееше да усети отново на челото си целувката на Елайза за лека нощ. Мис Роуз престана да пише и напълно прекрати музикалните вечери, заемали преди основно място в обществените й изяви. Дори кокетството й я напусна — тя се примири, че няма да остарее красиво, както си бе мечтала: „На моята възраст от една жена се очаква главно да се държи достойно и да мирише добре“, повтаряше тя. През всичките тези години не си уши нито една нова рокля, обличаше старите, без дори да забелязва, че вече не са на мода. Салончето за шев пустееше, а сбирката от бонета и шапки избеляваше в кутиите, защото мис Роуз бе решила да излиза навън само с черно наметало, подобно на чилийките. Тя запълваше часовете си, като препрочиташе класиците и свиреше скръбни творби на пианото. Скучаеше целенасочено и методично, като вид наказание. Отсъствието на Елайза се оказа добър предлог, за да се потопи в траур за претърпените страдания и загуби през четирийсетте години на своя живот и най-вече за липсата на любов. Липса, която усещаше като трън под нокътя, постоянна болка под сурдинка. Разкайваше се, че бе отгледала детето в лъжа, питаше се защо бе измислила приказката за кошницата с чаршафче от батиста, невероятната визонова завивка и златните монети, когато истината щеше да бъде далеч по-насърчителна. Елайза имаше право да знае, че обожаваният от нея вуйчо Джон е всъщност неин баща, че самата тя и Джереми са й леля и чичо, че принадлежи към семейство Съмърс, а не е сираче, прибрано по милост. Припомняше си с ужас как бе завлякла момиченцето в онова сиропиталище, за да го сплаши. На колко ли годинки беше то тогава? На осем или на девет, съвсем дете. Ако можеше да започне отначало, би била съвършено различна майка… Най-напред щеше да я подкрепи, когато се влюби, вместо да й обявява война; ако го бе сторила, Елайза щеше да е жива и здрава, въздишаше мис Роуз, и се чувстваше виновна, че при бягството си момичето бе намерило смъртта. Трябваше да се сети за собствените си премеждия и да проумее, че при първата любов жените от тяхното семейство обезумяват. Най-печалното бе, че нямаше с кого да си продума за Елайза — мама Фресия бе изчезнала, а брат й Джереми стискаше устни и напускаше стаята, колчем му споменеше за малката. Мъката й тровеше всичко наоколо и през последните четири години в къщата витаеше тягостна мавзолейна атмосфера. Мис Роуз бе занемарила до такава степен храненето, че утоляваше глада си предимно с чай и английски бисквити. Не бе успяла да намери прилична готвачка — не беше и търсила особено старателно. Бе станала равнодушна дори към реда и чистотата; във вазите нямаше цветя, а половината растения в градината вехнеха забравени. Цели четири зими поред пъстрите завеси оставаха да висят в хола и никой не си правеше труда да ги смени в края на сезона.

Джереми не упрекваше сестра си и поглъщаше каквото и да сложеха пред него, мълчеше си дори когато ризите му бяха зле изгладени, а костюмите неизчеткани. Беше прочел, че при неомъжените жени настъпвали опасни изменения. В Англия били открили чудотворен лек срещу старомоминската неуравновесеност: прегаряли с нагорещено желязо някои местенца, но тези новости не бяха дошли още до Чили и тук подобни болежки продължаваха да се церят със светена вода. Така или иначе, въпросът беше щекотлив и не следваше да бъде засяган пред Роуз. Не му идваше на ум как да я успокои, прекалено вкоренен беше навикът да крият тайните си един от друг и да не споделят нищо. Стремеше се да я зарадва с дребни подаръци, закупени от контрабандистите по корабите, но не разбираше от жени и обикновено пристигаше с ужасни боклуци, които скоро потъваха на дъното на гардероба. Джереми не подозираше колко често сестра му се бе доближавала до него, докато той пушеше в креслото си, готова да падне в нозете му, да захлупи глава на коленете му и да изплаче мъката си, но в последния миг се бе отдръпвала уплашена — всяка дума на обич помежду им прозвучаваше като насмешка и непростима разчувстваност. Напрегната и тъжна, Роуз спазваше външно приличие по навик, с усещането, че само корсетът я държи и че свали ли го, мигом ще се разпадне на парчета. От предишната жизнерадостна и палава Роуз, от дръзките й мнения и бунтарство, от неуморната й любознателност не бе останала и следа. Тя се бе превърнала в онова, от което най-много се боеше: стара мома викторианка. „От промяната е, на тази възраст жените стават неустойчиви“, бе отсъдил аптекарят германец, и й бе предписал валериан за нервите и рибено масло за бледия тен.