Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Прегледайте я — заповяда жената.

Дао Циен обърна тялото и установи, че е вкочанено. Беше момиче на около тринайсет години, с две петна от руж по страните и множество белези по ръцете и краката, облечено само с тънка риза. Виждаше се, че е кожа и кости, но очевидно не беше починало от глад или от болест.

— Отрова — отсече той без колебание.

— Какво говорите? — разсмя се жената, сякаш бе чула най-смешното нещо на света.

Дао Циен трябваше да се подпише, че причините за смъртта са естествени. Старицата надникна в коридора, удари няколко пъти по малък гонг и скоро се появи мъж, който пъхна трупа в чувал, метна го на рамо и го отнесе, без да продума; в това време сводницата сложи двайсет долара в ръката на джун и . После отново тръгнаха през безкрайни лабиринти, докато го изведе до изхода. Дао Циен се озова на друга улица и доста време се лута, преди да намери пътя към дома си.

На следващия ден той се върна на същия адрес. Момичетата с нарисувани лица и безумен поглед отново бяха там и приканваха клиенти на два езика. Преди десет години, в Кантон, Дао Циен бе започнал лекарската си практика с проститутки — използваше ги като наемна плът за опити със златните игли на учителя по иглотерапия, но никога не се бе замислял за душите им. Смяташе ги за едно от неизбежните злини на света, за поредната грешка на Създателя — опозорени създания, които страдаха, за да изкупят прегрешенията си от предишни животи и да изчистят кармата си. Той изпитваше съжаление към тях, но не му беше идвало на ум, че съдбата им може да се промени. Те чакаха злото в килиите си без право на избор, като кокошките в клетки на пазара — така бяха орисани, такава беше управията на този свят. Дао бе минавал хиляди пъти по същата улица, но не бе обръщал внимание на малките прозорчета, на лицата зад решетките и подадените от тях ръце. Той имаше бегла представа за положението им на робини, но в Китай горе-долу всички жени бяха такива — по̀ късметлийките робуваха на бащи, съпрузи или любовници, други се трудеха от сутрин до здрач за господарите си, но голяма част бяха като момичетата тук. Тази сутрин обаче Дао не ги гледаше със същото равнодушие, нещо в него се бе пречупило.

Предната нощ дори не се опита да заспи. След като напусна бардака, той отиде направо в обществената баня, където дълго се полива, за да отмие черната енергия на своите болни и обзелата го непреодолима тревога. Когато се прибра, освободи помощника и си запари жасминов чай, за да се прочисти. Не беше слагал залък в уста от часове, но сега нямаше време за ядене. Съблече се, запали свещ и тамян, коленичи, с чело опряно в пода, и начена молитва за душата на мъртвото момиче. После премина към медитация и в продължение на часове стоя напълно неподвижен, докато смогна да се отдели от уличния шум и миризмите на ресторанта и да се потопи в пустотата и безмълвието на собствения си дух. Не знаеше колко време е седял така, зовейки безспирно Лин, докато най-сетне безплътният призрак го чу от тайнствените селения, които обитаваше, и започна бавно да си проправя път към него. Отначало се приближи леко, като въздишка, едва доловимо, а после все по-осезателно, докато Дао почувства присъствието му пределно ясно. Той усети Лин не между четирите стени на стаята, а в гърдите си, седнала спокойно точно в средата на сърцето му. Дао Циен не помръдна и не отвори очи. Остана цели часове в същото положение, отделен от тялото си, зареян из сияйното пространство в съвършено единение с нея. Призори, когато и двамата се убедиха, че няма повече да се изпускат от очи, Лин нежно се сбогува. Тогава се появи учителят по иглотерапия, с насмешливото си изражение от най-добрите времена, преди да го налегне старческото слабоумие, и остана край него за компания и за да отговаря на въпросите му до изгрев-слънце, когато кварталът се събуди и се чу тихото почукване на помощника на вратата. Свеж и бодър, Дао Циен се изправи и отиде да отключи.

— Затвори кабинета. Днес няма да преглеждам пациенти, имам друга работа — обяви той.

Проучванията на Дао Циен от този ден промениха съдбата му. Момичетата зад решетките идваха от Китай, събираха ги от улицата или бащите им ги продаваха срещу обещанието, че отиват да се задомят в Златната планина. Агентите подбираха най-здравите и евтините, а не най-красивите, освен ако нямаха нарочна заръка от богати клиенти, които си търсеха държанки. А Той, лукавата китайка, на която бе хрумнало да пробие дупки в стената, за да я гледат, бе станала най-големият вносител на млада плът в града. За веригата си от заведения тя купуваше момичета в пубертета, защото по-лесно се опитомяваха — и без това не издържаха дълго. Тя започваше да добива известност и да забогатява, парите се стичаха от всички страни, бе си купила дори малък дворец в Китай, където да се оттегли на старини. Гордееше се, че е азиатската мадам с най-много връзки не само сред сънародниците си, а и сред влиятелните американци. А Той обучаваше момичетата да измъкват сведения от клиентите и по този начин узнаваше личните тайни, политическите игри и слабостите на властниците. Когато подкупите не даваха резултат, тя пускаше в действие изнудването. Никой не смееше да й се опълчи — всички, от губернатора надолу, имаха какво да крият. Товарите с робини влизаха през кея на Сан Франсиско без законови спънки и посред бял ден. Разбира се А Той не беше единствената нарушителка, порокът бе сред най-доходните и успешни дейности в Калифорния наред със златните рудници. Разходите бяха незначителни, а момичетата — евтини, докарваха ги в трюма на корабите в големи подплатени сандъци. Те пътуваха седмици наред в пълно неведение къде отиват и защо, а дневна светлина виждаха само когато дойдеше ред да се учат на занаят. Моряците с радост им даваха уроци по време на плаването и докато хвърлеха котва в Сан Франсиско, девойките вече бяха загубили и последната си капка невинност. Някои от тях измираха от дизентерия, холера или от обезводняване, други успяваха да скочат от палубата при поредната баня с морска вода. Останалите оставаха пленници: не говореха английски, не познаваха новата страна, нямаха към кого да се обърнат. Подкупените и миграционни служители си затваряха очите пред вида на момичетата и подпечатваха, без да четат подправените документи за осиновяване или женитба. На кея ги чакаше стара проститутка, в чиито гърди професията бе оставила черен камък вместо сърце, и ги подкарваше с пръчка, като добитък, през самия център на града, пред погледа на всеки, който пожелаеше да ги види. Едва прекрачили прага на Китайския квартал, те потъваха завинаги в подземните криволици от тайни стаички, лъжливи коридори, вити стълби, прикрити врати и двойни стени, където полицаите никога не подаваха нос, защото според техните разсъждения всичко, което ставаше там, беше „работа на жълтите“ — раса от извратени хора, с които е по-добре да си нямаш работа.