Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Година преди това, когато пристигна в Сан Франсиско, Дао Циен се залови да завързва необходимите познанства, за да упражнява няколко месеца занаята си на джун и . Беше спестил малко пари, но възнамеряваше бързо да ги утрои. Докато в Сакраменто китайската общност наброяваше около седемстотин мъже и девет-десет проститутки, в Сан Франсиско имаше хиляди вероятни клиенти. Освен това безброй кораби кръстосваха ежедневно океана — някои господа изпращаха ризите си за пране в Хаваи или в Китай поради липса на течаща вода в града. Това даваше възможност на Дао да заръчва билки и лекарства от Кантон без никакви затруднения. Тук нямаше да се чувства толкова самотен, колкото в Сакраменто, в града работеха неколцина китайски лекари, с които би могъл да обменя пациенти и знания. Не предвиждаше да отваря кабинет — трябваше да пести, но защо да не се сдружи с някой друг, вече утвърден джун и . След като се настани в хотел, Дао Циен тръгна да обикаля квартала, плъзнал във всички посоки като октопод. Със здравите си постройки, хотели, ресторанти, перални, пушални за опиум, вертепи, пазарища и фабрики той бе добил облика на крепост. Там, където преди се предлагаха долнокачествени дрънкулки, сега се издигаха магазини за старинни предмети от Изтока, за порцелан, емайл, бижута, коприна и слонова кост. Те привличаха богатите търговци, не само китайци, но и американци, които купуваха, за да продават в други градове. Стоката бе изложена в пъстроцветно безредие, но най-ценните вещи, достойни за познавачи и колекционери, не се виждаха, те се показваха в задната част на магазина само на сериозни клиенти. Имаше и локали с тайни стаички за заклетите комарджии, където, далеч от хорското любопитство и погледа на властите, се залагаха огромни суми, сключваха се нечисти сделки и се упражняваше натиск. Американската управа нямаше власт над китайците, те живееха в собствен свят, със своя език, своите обичаи и по древните си закони. „Поднебесните“ не бяха добре дошли никъде, гринговците ги смятаха за най-долна проба от всички нежелани чужденци, наводнили Калифорния, и не можеха да им простят, че преуспяват. Тормозеха ги както и където могат, нападаха ги на улицата, обираха ги, палеха магазините и домовете им, избиваха ги безмилостно, но китайците не се стряскаха от нищо. Бяха се оформили пет тун или братства, които си поделяха населението. Всеки новопристигнал се приобщаваше към едно от тях, тъй като нямаше друг начин да получи закрила, работа и гаранция, че, когато умре, тялото му ще бъде пренесено в Китай. Дотогава Дао Циен се бе въздържал да се присъедини към определен тун , но сега вече се налагаше да го стори и избра най-многолюдния, съставен предимно от кантонци. Скоро го свързаха с други джун и и му обясниха правилата на играта. Мълчание и вярност преди всичко — онова, което ставаше в квартала, не биваше да излиза извън рамките на неговите улици. Никаква полиция дори ако въпросът е на живот и смърт, споровете се разрешават в самата общност — нали затова са тези тун . Фан уей бяха винаги всеобщият враг. Дао Циен отново попадна в плен на привичките, йерархията и ограниченията от времената в Кантон. След няколко дни вече всички знаеха името му и при него започнаха да идват повече пациенти, отколкото бе в състояние да поеме. Дао реши, че при това положение е излишно да търси съдружник, можеше да отвори собствен кабинет и да натрупа пари по-бързо, отколкото бе предполагал. Нае две стаи на горния стаж над някакъв ресторант — едната за живеене, а другата за работа, окачи табела на прозореца и нае млад помощник, който да хвали уменията му и да посреща пациентите. За първи път приложи похвата на доктор Ебенизър Хобс за записване на болните. Дотогава бе разчитал на паметта и усета си, но предвид нарасналата клиентела, се зае да съставя архив, в който отбелязваше приложеното лечение.

Един следобед, в началото на лятото, помощникът му се появи с написан на листче адрес и с молбата да отиде там възможно най-скоро. Дао приключи с пациентите за деня и тръгна. Дървената двуетажна сграда, украсена с дракони и хартиени лампи, се намираше в самия център на квартала. От пръв поглед разбра, че става дума за публичен дом. Зад решетките на тесните прозорчета, от двете страни на входа, надничаха детски лица и приканваха на кантонски: „Влезте и направете каквото желаете с красиво китайско момиче“. И добавяха на невъзможен английски за бели посетители и моряци от всякакви раси: „Два за гледане, четири за пипане, шест, за да го направите“, като същевременно пъчеха жалки гърдички и правеха на минувачите неприлични изкусителни жестове — плачевна пантомима, като се имаше предвид от кого идваше. Дао Циен ги бе виждал неведнъж — всеки ден минаваше по същата улица и скимтенето на тези sing song girls 10 10 sing song girls (англ.) — изопачена форма на названието син сен — високопоставени куртизанки в Шанхай през XIX в. — Б.пр. го преследваше, защото го връщаше към спомена за родната му сестра. Какво ли бе станало с нея? Сега щеше да е на двайсет и три, ако изобщо е жива, което е малко вероятно, разсъждаваше той. Най-бедните сред бедните започваха да проституират много рано и рядко доживяваха до осемнайсетгодишна възраст; на двайсет, ако имаха злата участ да оцелеят дотогава, вече приличаха на старици. Мисълта за изгубената сестра го караше да избягва китайските бардаци и когато желанието го принудеше, търсеше жени от друга раса. Отвори му зловеща старица с почернена коса и изрисувани с въглен вежди, която го поздрави на кантонски. След като си изясниха, че принадлежат към един и същи тун , тя го поведе навътре. Стаичките на момичетата бяха наредени по протежението на дълъг и вонящ коридор и Дао Циен забеляза, че глезените на някои от тях са завързани за леглата с вериги. В полумрака се разминаха с двама мъже, които пътем закопчаваха панталоните си. Китайката се провираше през лабиринт от проходи и стълбища и след като прекосиха цялото каре, двамата заслизаха по прогнили стъпала към тъмнината. Тя направи знак на Дао да почака и известно време, което му се стори цяла вечност, той остана сам в мрака, като долавяше, сякаш под сурдинка, само шума от близката улица. Изведнъж чу слабо цвъртене и усети леко докосване до глезена, ритна с крак и реши, че е улучил нещо, по всяка вероятност плъх. Старицата се върна със свещ в ръка и го съпроводи по други криволичещи коридори до залостена врата. Измъкна ключ от джоба си и започна да се бори с катинара, докато най-накрая го отвори. Вдигна свещта и освети стая без прозорци, където нямаше нищо друго, освен дървен нар, висок няколко инча от пода. Зловонието ги блъсна в лицата и се наложи да запушат носа и устата си, за да влязат. Върху нара лежеше сгърчено телце, а до него — празна чаша и угаснал светилник.