На следващия ден двамата тръгнаха да търсят Малко Чили. Тя веднага го позна по чилийското знаме, което се вееше безгрижно на върха на един прът, както и по особените островърхи шапки по главите на мнозина от мъжете. Всички в претъпканите с народ осем или десет махали, включително неколцината деца и жени, доплавали дотук със съпрузите си, бяха заети с някаква работа или търговия. Палатките, колибите и дървените къщички стърчаха сред безразборно пръснатите инструменти и боклуци; имаше и кръчми, набързо пригодени хотели и локали. Смяташе се, че в квартала пребивават няколко хиляди чилийци, но никой не ги беше броил, от друга страна, той бе само временно убежище за новопристигналите. Елайза се почувства щастлива, щом чу родния си език и видя съблазнителния надпис „пекенес и чунчулес“ върху магазинче от парцаливо платнище. Приближи се и като се стремеше да прикрие чилийското си произношение, поиска порция от второто. Дао Циен се загледа в необичайната храна, поднесена върху парче вестник поради липса на чиния, и се запита какво ли, по дяволите, е това. Тя му обясни — свински чревца, изпържени в мас.
— Вчера аз ядох от твоята китайската супа. Днес ти ще ядеш от моите чилийски „чунчулес“ — разпореди се тя.
— Как тъй говорите испански? — заинтересува се любезно продавачът.
— Моят приятел не говори, само аз, понеже съм бил в Перу — отвърна Елайза.
— А какво търсите тук?
— Един чилиец на име Хоакин Андиета.
— За какво ви е?
— Имаме да му казваме нещо. Познавате ли го?
— Много народ се изниза оттук през последните месеци. Всички остават само ден-два и хукват към златните залежи. Някои се връщат, други — не.
— А Хоакин Андиета?
— Не си го спомням, но ще запитам.
Елайза и Дао Циен седнаха да хапнат под сянката на близкия бор. След двадесетина минути продавачът се завърна заедно с късокрак и широкоплещест мъж, с черти на индианец от севера, който заяви, че Хоакин Андиета се бил отправил към рудниците край Сакраменто още преди няколко месеца, макар че никой тук не обръщаше внимание на календара, ни то водеше сметка за чуждите митарства.
— Тръгваме за Сакраменто, Дао — реши Елайза, щом се отдалечиха от Малко Чили.
— Все още не бива да пътуваш. Трябва да си починеш известно време.
— Ще почивам, когато го открия.
— Предпочитам да се върна при капитан Кац. Мястото ми не е в Калифорния.
— Какви ги говориш? Кръв ли тече във вените ти или вода? На кораба няма никого, освен капитана с неговата Библия. Цял свят търси злато, а ти държиш да си останеш готвач с жалка заплата.
— Не вярвам в лесното забогатяване. Искам да живея спокойно.
— Добре, ако не златото, все нещо друго ще те заинтересува…
— Искам да уча.
— Какво да учиш? Та ти толкова много знаеш.
— Напротив, все още нищо не знам!
— Тогава си попаднал на най-подходящото място. Тази страна ти е напълно непозната. Тук има нужда от лекари. Колко хора мислиш, че има в мините? Хиляди! И всичките се нуждаят от доктор. Това е земя на възможностите, Дао. Ела с мен в Сакраменто. Освен това, ако не дойдеш, едва ли ще стигна далеч.
Срещу шепа монети, заради окаяните условия на лодката, Дао Циен и Елайза отплаваха на север през огромния залив на Сан Франсиско. Гемията беше толкова претъпкана с пътници и сложните им миньорски принадлежности, че човек не можеше да се обърне в тясното пространство, задръстено от сандъци, инструменти, кошове и чували с провизии, барут и оръжие. Капитанът и помощникът му бяха янки и имаха вид на разбойници, обаче бяха добри моряци и не пестяха оскъдните хранителни запаси и дори бутилките си с алкохол. Дао Циен се спазари с тях за пътуването на Елайза, а него самия се съгласиха да превозят срещу работа на борда. През първия ден пасажерите, до един с револвери, ножове и ками на кръста, си разменяха предимно ругатни заради случаен ритник или лакът, неизбежни при подобна теснотия. Призори на втория ден, след дългата, студена и влажна нощ, прекарана на котва край брега, тъй като не бе възможно да плават в тъмнината, всички се чувстваха заобиколени от врагове. Наболата брала, мръсотията, отвратителната храна, комарите, липсата на попътен вятър и течение, възбуждаха още повече духовете. Единствено Дао Циен, който не кроеше планове и пътуваше без цел, бе във ведро настроение и когато не се бореше с платното, се любуваше на невероятната гледка на залива. В замяна на това Елайза беше напълно отчаяна от ролята си на глухонямо слабоумно китайче. Дао Циен я представи накратко като по-малкия си брат, успя да я настани на що-годе защитено от вятъра място и тя седеше там толкова мирно и тихо, че много скоро всички забравиха за съществуването й. Кастилското одеяло бе подгизнало от влагата, зъбите й тракаха от студ, краката й се бяха схванали и само мисълта, че се приближава с всяка минута до Хоакин, й вдъхваше сили. Поставяше ръка на гърдите си, където криеше любовните писма, и си ги повтаряше наум. На третия ден пътниците вече не бяха толкова войнствено настроени и лежаха унили в мокрите си дрехи, леко замаяни от алкохола и доста обезкуражени.
Читать дальше