Заливът се оказа много по-обширен, отколкото предполагаха, а разстоянията, отбелязани на наивните им географски карти, нямаха нищо общо с истинските мили и тъкмо когато всички мислеха, че са достигнали целта си, се оказа, че им предстои да прекосят още един залив, Сан Пабло. По цялото протежение на брега се мержелееха биваци и лодки, претъпкани с хора и стоки, а зад тях — непрогледни лесове. Но и тук плаването не свърши: наложи се да преминат през развълнуван канал, после през трети залив, Суисун, през който напредваха още по-бавно и трудно, а след това да свърнат по широка и дълбока река, която ги отведе до Сакраменто. Най-сетне бяха наближили земята, където бе открит първият къс самородно злато. Дребната люспа, не по-голяма от женски нокът, бе предизвикала шеметно нашествие и бе променила облика на Калифорния и душата на американската нация, както няколко години по-късно щеше да напише новоизлюпеният журналист Джейкъб Тод. „Съединените щати са основани от пътешественици, първопроходци и скромни заселници, готови да се трудят здраво и да не отстъпват пред трудностите. Златото извади на показ най-лошото от американския нрав: алчността и насилието.“
Капитанът на гемията им обясни, че Сакраменто бил изникнал от нищото през последната година. Пристанището беше задръстено от всевъзможни плавателни съдове, градът разполагаше с добре очертани улици, дървени къщи и сгради, магазини, църква и голям брой локали, барове и вертепи, но въпреки това изглеждаше като след корабокрушение, осеян с чували, седла, сечива и всякакъв вид боклуци, захвърлени безразборно от забързаните към златните залежи мъже. Големи черни птици кръжаха над отпадъците, а мухите си устройваха сред тях истински пиршества. Елайза изчисли, че за няколко дни ще смогне да преброди селището къща по къща — едва ли щеше да е кой знае колко трудно да открие Хоакин Андиета. Пътниците в лодката, вече по-самоуверени и дружески настроени покрай близостта на пристанището, споделяха последните глътки алкохол, сбогуваха се с яки потупвания по гърба и пееха в хор нещо за някаква Сузана, за изумление на Дао Циен, който не разбираше внезапното им превъплъщение. Двамата с Елайза слязоха първи, тъй като почти нямаха багаж, и без колебание се отправиха към китайския стан, където получиха храна и подслон, под навес от промазано с восък платнище. Елайза не можеше да следва разговорите на кантонски, единственото й желание бе да започне да разпитва за своя любим, но Дао Циен й напомни, че трябва да мълчи и я помоли за малко търпение. Същата нощ на джун и му се наложи да намести изкълченото рамо на свой сънародник. Той успя да върне ставата на мястото й, с което начаса си спечели уважението на целия лагер.
На следващата сутрин Дао и Елайза тръгнаха да търсят Хоакин Андиета. Забелязаха, че спътниците им от лодката вече бяха готови да потеглят към златните залежи. Някои от тях бяха успели да се сдобият с мулета за багажа, но повечето щяха да вървят пеш и да изоставят голяма част от принадлежностите си. Двамата обиколиха цялото селище, без да открият и следа от този, когото диреха. Някакви чилийци все пак си спомниха за човек с подобно име, минал оттук преди месец-два. Посъветваха ги да продължат нагоре по реката, където може би щели да попаднат на него, макар че всичко било въпрос на късмет. Един месец беше цяла вечност. Никой не водеше сметка кой е бил тук предишния ден, чуждите имена или съдби не интересуваха никого. Всички мислеха единствено за златото.
— Какво ще правим, Дао? — Ще се хванем на работа. Без пари сме заникъде — отвърна той и я загърна с парче платнище, намерено сред изоставените отпадъци.
— Не мога да чакам! Трябва да намеря Хоакин! Имам малко пари.
— Чилийски реали? Едва ли ще са ни от полза.
— А останалите накити? Все нещо ще взема за тях…
— Запази си ги, тук струват малко. Налага се да работим, за да си купим муле. Баща ми бродеше от село на село като лечител. Както и дядо ми. И аз мога да върша същото, но тук разстоянията са огромни. Трябва ми муле.
— Муле? Вече си имаме едно — ти. Голям инат си!
— Не по-голям от теб.
Те събраха колове и дъски, поискаха назаем инструменти и си построиха жилище с брезентов покрив: паянтова колиба, готова да се срути при първата виелица, но която поне щеше да ги предпазва от нощната роса и пролетните дъждове. Мълвата за уменията на Дао Циен вече се бе разпространила и скоро заприиждаха пациенти — първо китайци, които се убедиха със собствените си очи в невероятната дарба на новия джун и , после мексиканци и чилийци и накрая неколцина американци и европейци. Когато научиха, че Дао Циен е не по-малко вещ от всеки един от тримата бели доктори, а взима по-евтино, мнозина от тях превъзмогнаха ненавистта си към „поднебесните“ и решиха да изпробват азиатската наука. През следващите дни Дао Циен беше толкова зает, че се наложи Елайза да му помага. Тя гледаше очарована как изящните му и сръчни пръсти измерват различния пулс на ръцете и краката, как опипват сърцето на болния, сякаш го галят, как вкарват игли в тайнствените, известни като че ли само нему точки. На колко ли години беше този човек? Запита го веднъж и той й отвърна, че ако брои всичките си превъплъщения, ще излязат горе-долу седем или осем хиляди. Според нея Дао беше на около трийсет, макар че на моменти, когато се засмееше, й се струваше по-млад и от самата нея. Но наведеше ли се съсредоточено над болния, той изглеждаше древен като костенурка и тогава й беше по-лесно да повярва, че на раменете му тежат много, много векове. Наблюдаваше го възхитена как разглежда чашата с урина на пациентите, способен да определи скритите болежки по миризмата и цвета й, или как изучава с лупа зениците, за да установи какво липсва или е в излишък в организма. Понякога китаецът просто слагаше ръце върху корема или главата на болния, притваряше очи и създаваше впечатлението, че потъва в дълбок сън.
Читать дальше