Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Незабележима под прикритието си на китайче, Елайза се отпусна изтощена в един ъгъл, а Дао захвана разговор с околните, за да събере подробности относно златото и живота в Калифорния. Закрилян от спомена за Лин, той по-леко устояваше на женското изкушение, отколкото на хазарта. Почукването на плочките за фан тан и на заровете по масите го зовеше с глас на сирена. При вида на играчите с тестета карти в ръце, Дао почувства как се изпотява, но успя да се въздържи, защото бе твърдо убеден, че наруши ли дадения обет, късметът ще го напусне завинаги. Години по-късно, след много премеждия, Елайза го запита какъв късмет е имал предвид тогава и той отвърна, без да се замисли: късметът, че съм жив и че те бях срещнал. Същия ден Дао научи, че златни залежи имало край реките Сакраменто, Американска, Сан Хоакин и в стотиците им уширения, че на географските карти не можело много да се вярва и че разстоянията били огромни. Леснодостъпното злато на повърхността започвало да става рядкост. Вярно, имало и късметлии, които попадали на къс злато с размера на обувка, но повечето се задоволявали с шепа прах, добит с нечовешки усилия. Казаха му, че за златото се говори много, а почти никак за жертвите, които изисква. Трябвало да изкараш поне унция на ден, за да си на печалба, и то, при условие че си готов да живееш като куче, тъй като всичко тук било прекалено скъпо и златото изчезвало, докато се обърнеш. За сметка на това забогатявали търговците и лихварите или такива като някакъв негов земляк, който от пране на дрехи за няколко месеца успял да си построи огромна къща и сега възнамерявал да се завърне в Китай, да си купи две-три жени и да се захване да създава синове. Или като онзи другият, който давал пари на заем в една комарджийница с десет на сто лихва на час, тоест повече от осемдесет и седем хиляди на година. Разказваха се най-невероятни случки за огромни късове злато, за купища златен прах, примесен с пясък, за жили в кварцови скали, за мулета, които откъртвали канари с копито, а отдолу лъсвало съкровище, но за да натрупаш богатство, се искало непосилен труд и късмет. На янките им липсвало търпение, те не умеели да работят задружно, а безредието и алчността ги погубвали. Мексиканците и чилийците разбирали от рудодобив, но харчели прекомерно, орегонците и руснаците пилеели времето си в побоища и пиянство. Виж, китайците колкото и малко да притежавали, винаги извличали полза, защото били скромни, не се напивали и работели като мравки по осемнадесет часа на ден, без да почиват и да хленчат. Предупредиха го, че фан уей приемали на нож успеха на азиатците и човек трябвало да се преструва, да се прави на глупак и да не ги предизвиква, иначе щял много да пати, както мексиканците. Да, имало и чилийски лагер, добавиха, но бил малко далеч от центъра — горе на хълма, вдясно, — наричали го Малко Чили, но сега било твърде късно да тръгва натам самичък с малоумния си брат.

— Връщам се на кораба — обяви Дао Циен на Елайза, когато най-сетне излязоха от комарджийницата.

— Много съм замаяна, имам чувството, че ще падна.

— Ти беше много болна. Трябва да се храниш добре и да почиваш.

— Няма да се оправя сама, Дао. Моля те, не ме изоставяй още…

— Аз имам договор, капитанът ще прати да ме търсят.

— И кой ще изпълни заповедта? Всички кораби са изоставени. На борда няма жива душа. Колкото и да вика капитанът, никой от моряците му няма да се върне.

Какво ще правя с нея, запита се Дао Циен на висок глас, но на кантонски. Уговорката им приключваше в Сан Франсиско, но как да я зареже на подобно място. Беше попаднал в капан, поне докато тя не укрепнеше, не се свържеше с други чилийци или не откриеше своя любим, който все повече й се изплъзваше. Едва ли ще е много трудно, реши Дао. Въпреки безредието в Сан Франсиско, за китайците никъде нямаше тайни, можеше спокойно да изчака до следващия ден и да я придружи до Малко Чили. Падането на нощта бе придало призрачни отсенки на всичко наоколо. Повечето жилища бяха от платнища и със запалените вътре газеничета, те изглеждаха прозрачни и искряха като диаманти. Факлите и огньовете по улиците, както и музиката от заведенията за комар, допълваха впечатлението за недействително видение. Дао Циен взе да се озърта къде да прекарат нощта и погледът му се спря на голяма барака: двадесет и пет метра дълга и осем широка, скована от дъски и ламарини, отмъкнати от заседналите кораби, и увенчана с надпис „Хотел“. Вътре бяха подредени два ката високи нарове — прости дървени полици, където човек можеше да легне със свити нозе, а на дълга маса в дъното се продаваше алкохол. Прозорци нямаше, въздух влизаше само през процепите на дъсчените стени. Правото да преспиш тук със собствена постеля се придобиваше срещу един долар. Пристигналите първи заемаха наровете, а останалите се просваха на пода; Дао и Елайза обаче не получиха нар, макар да имаше все още свободни, защото били китайци. Те се изтегнаха на пода, с дрехите на вързоп вместо възглавница, а мексиканското сарапе и кастилското одеяло вместо завивка. Скоро помещението се изпълни с най-невероятни на вид мъже от различни раси, които лягаха близо един до друг в плътни редици, както си бяха облечени и с оръжие в ръка. Вонята на мръсотия, на тютюн и на човешки изпарения, заедно с хъркането и неестествените гласове на попадналите в плен на кошмарите си, пречеха на съня, но Елайза беше толкова изтощена, че не усети как часовете отлетяха. Призори тя се събуди премръзнала, долепена за гърба на Дао Циен, и тогава усети неговия дъх на море. На кораба тя се объркваше от безкрайната водна шир наоколо, но тази нощ разбра, че това е особеният телесен аромат на този мъж. Елайза затвори очи, притисна се още по-плътно до него и скоро отново заспа.