Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Елайза с усилие си проправяше път през тълпата, залепена за Дао Циен и благодарна на мъжките дрехи, защото никъде наоколо не се забелязваха жени. Седемте пътнички от „Емилия“ бяха съпроводени с най-големи почести до един от многобройните saloons , където по всяка вероятност вече заработваха двеста и седемдесетте долара за плаването, които дължаха на капитан Винсент Кац. Дао Циен бе научил от докерите, че градът е разделен на райони и че всяка националност живее на определено място. Предупредиха го да не се доближава до квартала на разбойниците австралийци — можели да ги нападнат просто така, за забавление, и му посочиха купчината палатки и колиби, където живеели китайците. Точно натам се запъти той.

— Как ще открия Хоакин в тази бъркотия? — проплака Елайза, с усещането, че е изгубена и безсилна.

— Щом има китайски квартал, трябва да има и чилийски. Потърси го.

— Не мисля да се отделям от теб, Дао.

— Довечера се връщам на кораба — предупреди я той.

— За какво? Златото не те ли привлича?

Дао Циен ускори ход и тя се насили да стори същото, за да не го изгуби от очи. Така стигнаха до Китайския квартал или Little Canton , както го наричаха — няколко мръсни улички, където той веднага се почувства у дома си, защото наоколо не се мяркаше нито един фан уей , въздухът бе напоен със сладостните миризми на родната кухня и звучеше позната реч, предимно на кантонски. Елайза от своя страна сякаш бе попаднала на друга планета — не разбираше нито дума, струваше й се, че всички са много ядосани, понеже крещяха и ръкомахаха. И тук не видя жени, но Дао й посочи няколко прозорчета с железни решетки, зад които надничаха отчаяни лица. От два месеца не бе ходил при жена и тези тук го привличаха, но той прекалено добре познаваше пораженията на венерическите болести, за да се излага на опасност с някоя от подобна долна проба. Това бяха селски момичета от най-затънтените китайски области, купени за шепа монети и доведени насила. В главата му изплува спомена за собствената му сестра — баща им също я беше продал, и внезапното желание да повърне го преви на две.

— Какво ти става, Дао?

— Лоши спомени… Тези момичета са робини.

— Нали казват, че в Калифорния нямало роби?

Влязоха в ресторант, обозначен с обичайните жълти ленти. Вътре беше претъпкано с мъже: насядали рамо до рамо покрай дълга маса, всички те се хранеха с шеметна бързина. Почукването на пръчките в паниците и разговорът с пълен глас бяха като музика за ухото на Дао Циен. Двамата изчакаха прави двойната опашка и накрая успяха да седнат. Избор нямаше — взимаш това, което ти дават. Искаше се майсторлък, за да хванеш чинията в полет, преди някой по-ловък да я е пресрещнал, но Дао Циен сполучи да осигури една за Елайза и втора за себе си. Тя се втренчи с недоверие в зелената течност, в която плуваха белезникави влакна и желирани пихтии. Гордееше се, че познава всяка подправка по миризмата, но това тук дори не й се струваше годно за ядене — приличаше на блатясала вода с попови лъжички, но поне нямаше да й се налага да използва пръчиците и можеше да го изсърба направо от купата. Гладът надви колебанията и Елайза реши да опита, докато опашката от нетърпеливи клиенти зад гърба й я пришпорваше с викове. Ястието се оказа превъзходно и тя с удоволствие щеше да хапне още, ако Дао Циен й бе дал възможност, но той я хвана за ръката и я повлече навън. Най-напред обиколиха близките магазини — Дао трябваше да попълни запасите в лекарската си чанта и да поговори с китайските билкари от града, — после хлътнаха в една от многобройните комарджийници в квартала — дървена постройка, с претенции за лукс, накичена с рисунки на полуголи сластни хетери. Златният пясък се претегляше и се заменяше за монети, по шестнадесет долара на унция, или цялата торбичка се поставяше на масата. По-голямата част от клиентите бяха американци, французи и мексиканци, но имаше и златотърсачи от Хаваи, Чили, Австралия и Русия. Най-разпространените игри бяха мексиканската „монте“ и френските „ланскене“ и „двадесет и едно“. Тъй като китайците предпочитаха фан тан и залагаха само по няколко цента, те не бяха добре дошли на масите за скъпи удоволствия. Сред играчите не се забелязваше нито един негър, макар че наоколо се въртяха неколцина чернокожи; те обаче се грижеха за музиката и за сервирането по масите. Дао и Елайза научиха, че ако влезели в бар или комарджийница, цветнокожите получавали по едно питие безплатно, след което трябвало да си излязат, за да не ги изхвърлят с ритници. В заведението имаше и три жени — две мексиканки с големи искрящи очи, облечени в бяло, които палеха цигара от цигара, както и една хубавичка и попреминала французойка, с пристегнат корсет и плътен грим. Всички те обикаляха масите и подканваха към игра и пиене, като доста често изчезваха под ръка с някои от клиентите зад тежка завеса от червен брокат. Дао Циен научи, че взимали по унция злато за час компания в бара и по неколкостотин долара, за да прекарат цялата нощ само с един мъж. Французойката обаче била по-скъпа и не се занимавала с китайци и негри.