Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Когато корабът навлезе в калифорнийски води, Дао Циен постепенно спря успокоителните билки и опиума, засили храната и застави Елайза да прави упражнения, за да може сама да излезе от своя затвор. Асусена Пласерес я сапунисваше търпеливо и дори намери начин да й измие косата с малки чашки вода, докато разказваше случки от тъжния си живот на уличница и весели измислици как ще забогатее в Калифорния и как ще се върне в Чили като дама, с шест сандъка рокли на царица и златен зъб. Дао Циен си блъскаше главата как да изведе Елайза от кораба, но след като бе успял да я качи в чувал, можеше да прибегне до същото и сега. Веднъж слязла на сушата, девойката вече преставаше да бъде негова грижа. Мисълта да се отърве завинаги от нея пораждаше у него смесица от огромно облекчение и необяснимо безпокойство.

Няколко левги преди да стигне целта си, „Емилия“ заплава край северните брегове на Калифорния. Асусена Пласерес се удиви колко много приличали те на чилийските и заяви, че сигурно са обикаляли в кръг като лангусти и отново са пред Валпараисо. Хиляди морски лъвове и тюлени скачаха от скалите и падаха тежко във водата сред невъобразимия писък на чайки и пеликани. По високите брегове не се виждаше жив човек, нямаше следа от селища, нито сянка от индианците, обитавали според мълвата тези омагьосани земи от векове. Най-сетне наближиха високите скали — знак, че скоро ще се появи протокът Златни врата, прочут като „Голдън гейт“, входът към залива на Сан Франсиско. Гъста мъгла обгърна кораба като с плащ — на половин метър не се виждаше нищо и капитанът, от страх да не се разбият, нареди да спрат и да хвърлят котва. Бяха много близо и нетърпението на пътниците бе прераснало в безредие. Всички говореха едновременно, бързаха да стъпят на твърда земя и жадни за богатства, да хукнат към златните залежи. През последните дни повечето дружества за разработване на рудниците се бяха разпаднали, безделието по време на дългия морски преход бе превърнало предишните съдружници във врагове и всеки мислеше единствено за себе си, потънал в планове за приказни съкровища. Не липсваха и пътници, които взеха да се обясняват в любов на проститутките с твърдото намерение да поискат от капитана да ги венчае, преди да слязат на сушата — бяха чули, че по тези диви земи най-рядкото нещо били жените. Една от перуанките прие предложението на някакъв французин, който след продължителното плаване бе забравил дори името си, но капитан Винсент Кац отказа да извърши обреда, щом научи, че господинът имал жена и четири деца в Авиньон. Останалите пътнички отблъснаха решително кандидатите — те, както сами казваха, предприели мъчителното пътешествие, за да бъдат свободни и да забогатеят, а не за да слугуват безплатно на първия предложил им брак дрипльо.

Въодушевлението на мъжете постепенно започна да се изпарява с часовете, през които им се наложи да стоят неподвижно, потънали в млечното небитие на мъглата. Най-сетне на втория ден небето изведнъж се проясни, вдигнаха котва и се впуснаха с издути платна в последния етап на безконечното плаване. Пътници и екипаж излязоха на палубата и впериха очи с възхита в теснината на „Голдън гейт“ — шест мили, под тласъка на априлския вятър под безоблачното небе. От двете страни, прорязани като с нож от дълговечната дейност на вълните, се извисяваха увенчани с гори крайбрежни възвишения. Тихият океан оставаше зад тях, а пред очите им се ширеше вълшебен залив като езеро със сребристи води. Залп от възклицания оповести края на мъчителното пътешествие и началото на премеждието със златото на всички тези мъже и жени, както и на двайсетимата моряци, които в същия миг решиха да зарежат кораба на произвола на съдбата му и да хукнат и те към рудниците. Равнодушни останаха само холандският капитан Винсент Кац, изправен на поста си до руля, без никакъв признак на вълнение — златото не го интересуваше, единственото му желание бе да се върне навреме в Амстердам, за да прекара Коледа със семейството си, — и Елайза Съмърс на дъното на платнохода, която узна, че са пристигнали доста по-късно.

Първата изненада за Дао Циен, когато навлязоха в залива, бе гората от мачти отдясно. Невъзможно бе да ги преброи, но пресметна, че хаотично изоставените, като след битка съдове са над стотина. На сушата и най-простият ратай печелеше на ден повече, отколкото морякът за месец плаване, мъжете бягаха не само заради златото, а и заради изкушението да натрупат пари от товарене на чували, печене на хляб или подковаване на коне. Някои от обезлюдените кораби бяха превърнати в кръчми или временни хотели, други гниеха, затлачени от морски водорасли и гнезда на чайки. След това Дао Циен откри града, разположен като ветрило по склоновете на хълмовете — пръснати в безредие палатки, дъсчени и картонени колиби, както и няколко прости, но солидни постройки, първите във възникващото населено място. Хвърлиха котва и посрещнаха първата лодка. Тя обаче не бе на пристанищната управа, както предполагаха, а на някакъв чилиец, забързан да каже на сънародниците си добре дошли и да прибере пощата. Оказа се Фелисиано Родригес де Санта Крус, заменил звънкото си име с това на Феликс Крос, за да го произнасят по-лесно янките. Много от пътниците бяха негови лични приятели, но никой не го позна — от предишното конте в сюртук и лъскави от брилянтина мустаци, което помнеха от Валпараисо, нямаше и следа. Пред тях стоеше несресан пещерен човек, със смугло като на индианец лице, с дрехи на планинец, руски ботуши до над коленете и два револвера на кръста, а след него вървеше негър с не по-малко дивашки вид, въоръжен като разбойник. Той беше избягал роб, станал свободен човек със стъпването си в Калифорния, но понеже не издържал несгодите на миньорския живот, предпочел да си изкарва хляба като наемен убиец. Когато Фелисиано се представи, пътниците го поздравиха с възторжени викове, пренесоха го едва ли не на ръце до първа класа и го заразпитваха един през друг. Вълнуваше ги само дали рудата е наистина в такова изобилие, както се твърдеше, а той отвърна, че имало дори много повече и измъкна от кесията си жълтеникаво парче, подобно на смачкана фъшкия, като изяви готовност да замени тази половинкилограмова буца злато за всичкия алкохол на борда, ала до сделка не се стигна — бяха останали само три бутилки, другото бе пресушено по пътя. Златният къс бил намерен, по думите му, от храбрите миньори, които сам бил довел от Чили и сега работели за него по брега на Американската река. След като вдигнаха наздравица с последните глътки алкохол и Фелисиано получи писмата от жена си, чилиецът се зае да ги поучава как да оцелеят по новите места.