Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Опиум. Ще те унася, та времето да мине по-бързо.

— Опиум? От него човек губи разсъдъка си!

— Ти и без това си го изгубила, какво повече — усмихна се Дао.

— Искаш да ме убиеш ли?

— Точно така. Не успях, когато кръвта ти изтичаше и сега ще го постигна с опиум.

— Ох, Дао, страх ме е…

— Вреди многото опиум. По малко е добра утеха, а аз ще ти дам много малко.

Елайза не разбра колко е много и колко е малко. Дао Циен й даваше от своите отвари — кост от дракон и черупка от стрида, а опиума отмерваше така, че да й осигури няколко часа благодатен унес, но без да й позволява да се изгуби в рая, от който връщане назад нямаше. Тя прекара следващите седмици залутана из непознати галактики, далеч от мръсната бърлога, където лежеше тялото й, и се будеше само когато слизаха да я нахранят, да я измият и да я накарат да прави по няколко крачки из теснините на трюма. Не усещаше мъчителното съжителство с бълхите и въшките, нито отвратителната воня, която я тормозеше в началото, защото опиумът притъпяваше забележителното й обоняние. Влизаше и излизаше от сънищата си неусетно, после дори не ги помнеше, но Дао Циен се оказа прав — времето изтече неусетно. Асусена Пласерес не разбираше защо Елайза пътува при такива условия. Никоя от другите пътнички не бе платила за билет — бяха се разбрали с капитана да му се издължат при пристигането в Сан Франсиско.

— Ако слуховете са верни, там само за един ден можеш да спечелиш петстотин долара. Миньорите плащат в чисто злато. От месеци не са виждали жени и вече едва издържат. Говори с капитана, ще му платиш, като пристигнеш — настояваше Асусена в миговете, когато Елайза идваше на себе си.

— Аз не съм като вас — отвръщаше момичето, зареяно в сладостната мъгла на опиата.

Асусена Пласерес успя да накара Елайза да й разкаже, в моменти на просветление, част от историята си. Мисълта, че помага на момиче, избягало заради своя любим, начаса завладя въображението й и оттам насетне се грижеше за болната с още по-голямо старание. Вече не само изпълняваше задължението да я храни и мие, а оставаше край нея просто за да я погледа как спи. Когато Елайза беше будна, тя й описваше собствените си патила, учеше я как да се моли — по нейно мнение това бе най-добрият начин да прекарваш часовете, без да мислиш, и същевременно да спечелиш Всевишния с най-малко усилия. За жена с моята професия, увери я тя, по-добро средство няма. Перуанката спестяваше съвестно част от доходите си, за да купи индулгенции от църквата и да намали по този начин дните, предопределени й за чистилището в бъдещия живот, макар че според нейните сметки, никога нямаше да си набави достатъчно, за да изплати всички свои грехове. Седмиците минаваха, а Елайза не знаеше дали е ден, или нощ. От време на време смътно долавяше женско присъствие край себе си, но после заспиваше и се събуждаше объркана, неспособна да определи кого е видяла насън — Асусена Пласерес или младата жена с черни плитки, сплескан нос и изпъкнали скули, каквато вероятно е била мама Фресия в младини.

Когато Панама остана назад, времето се захлади. Заради страха си от жълтата треска капитанът бе забранил да се слиза на сушата и бе изпратил лодка само с неколцина моряци, за да попълнят запасите от сладка вода, тъй като тази, която им оставаше, беше съвсем малко и се бе превърнала в тиня. Отминаха Мексико и когато „Емилия“ навлизаше във водите на Северна Калифорния, настъпи зимата. Студът и влагата изместиха задухата от началните месеци на плаването и всички наизвадиха от куфарите кожени шапки, ботуши, ръкавици и вълнени фусти. Бригантината поздравяваше отдалеч корабите, с които се разминаваше от време на време, но не намаляваше ход. При всяка религиозна служба капитанът благодареше на Бога за попътните ветрове — чувал бе за кораби, отклонявали се чак до Хаваите, дори по-надалеч, докато търсели благоприятен тласък в платната. Освен игривите делфини, тържествено се появиха огромни китове и дълго плаваха край ветрохода. Привечер, когато отблясъците на залеза обагряха водата в червено, могъщите морски бозайници се любеха сред кипналата златиста пяна и се зовяха с тръбен подводен рев. Понякога в нощната тишина, те толкова се доближаваха до борда, че звукът от тежкото им и загадъчно присъствие се долавяше съвършено ясно. Пресните продукти бяха изчерпани, запасите от суха храна също привършваха, а единствените развлечения бяха игрите на карти и риболовът. Пътниците спореха по цели часове за най-дребни подробности във връзка с дружествата, създадени за златото. Някои от тях имаха железен военен устав и дори униформи, а други бяха по-свободни. Основната цел на всички обаче бе да се обединят, за да си осигурят средства за пътуването, снаряжението, разработването на рудниците и превозването на златото, а след това да си поделят печалбите по равно. Не знаеха нищо за терена, нито за разстоянията. Според правилата на едно от дружествата членовете му трябваше да се прибират всяка вечер на кораба — там възнамеряваха да живеят в продължение на месеци, и да оставят добитото през деня злато на съхранение в обща каса. Капитан Кац им обясняваше, че няма да могат да използват „Емилия“ като хотел, тъй като той самият възнамеряваше да тръгне обратно за Европа час по-скоро, а мините са на стотици мили от пристанището, но те изобщо не го слушаха. Плаваха от петдесет и два дни, еднообразието на безбрежната морска шир опъваше нервите и пререканията избухваха при най-малък повод. Когато някакъв чилиец едва не изпразни пушката си в американския моряк, около когото Асусена Пласерес прекалено явно се усукваше, капитан Винсент Кац иззе оръжията, включително и бръсначите, като обеща, че ще ги върне, щом Сан Франсиско се появи на хоризонта. Право да върти ножове имаше единствено готвачът, на него се падаше и неблагодарното задължение да коли едно по едно домашните животни. След като и последната крава се озова в казана, Дао Циен извърши сложен обред, за да измоли опрощение от пожертваните животни и да се прочисти от пролятата кръв, а после дезинфекцира ножа си, прекарвайки го многократно през пламъка на факла.