Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Твой дълг е да й помогнеш, Дао. Ако умре, без да види своя любим, никога няма да намери покой и призракът й ще те преследва вечно — предупреди го Лин и тутакси изчезна.

— Почакай! — изхлипа мъжът, протегнал ръце, за да я задържи, но дланите му останаха празни.

Дао Циен дълго лежа на пода, докато се съвзе и обезумялото му сърце престана да препуска, а лекият аромат на Лин постепенно се стопи в трюма. Не си отивай, не си отивай, повтаряше той, сразен от любовта. Най-сетне събра сили и се изправи, отвори вратата и излезе на чист въздух. Беше прохладна нощ. Тихият океан светлееше под сребристите лунни лъчи, а лекият бриз издуваше старите платна на „Емилия“. Някои от пътниците вече се бяха прибрали или играеха на карти в кабините, други бяха опънали хамаци за през нощта сред разхвърляните механизми, конски амуниции и багажи, задръстили палубите, трети стояха на кърмата и се любуваха на играта на делфините в разпенената диря зад кораба. Дао Циен с благодарност отправи очи към огромния небесен купол. За пръв път след смъртта си Лин го посещаваше без стеснение. Преди да стане моряк, той бе усещал присъствието й няколко пъти съвсем наблизо, особено когато потъваше в дълбока медитация, но в тези случаи лесно можеше да обърка безплътното присъствие на духа й със скръбта на вдовеца. Обикновено Лин минаваше покрай него, докосваше го леко с пръсти, но той така и не успяваше да разбере тя ли е в действителност, или всичко е по-скоро плод на изтерзаната му душа. В случая обаче нямаше никакво съмнение — там долу, в трюма, засмяното лице на Лин му се бе явило съвсем ясно, като отражението на луната върху морската шир. Изпълни го щастие, че отново не е сам, както в отколешните нощи, когато тя заспиваше сгушена в обятията му в любовна премала.

Дао Циен се запъти към каютата. Тясната му дървена койка бе далеч от чистия въздух, който се процеждаше единствено през вратата. Невъзможно бе да се спи в спареното, вмирисано мъжко помещение, но откак бяха напуснали Валпараисо не му се бе налагало да се прибира вътре, защото бе лято и той лягаше вън на палубата. Потърси сандъка си, закован за пода, за да не го лашкат вълните, извади ключовете от пазвата си, свали катинара и измъкна лекарската чанта и шишенце лауданум. После открадна двойна доза сладка вода и потърси в кухнята парцали, поради липса на нещо по-добро.

Тъкмо тръгваше обратно към трюма, когато някой го хвана за ръката. Обърна се стреснат и видя една от чилийките — въпреки изричната заповед на капитана да не си подават носа от кабината след залез-слънце, тя бе излязла на лов за клиенти. Веднага я позна. От всички жени на борда, Асусена Пласерес беше най-симпатична и най-дръзка. През първите дни тя единствена проявяваше готовност да помогне на пътниците, изтерзани от морска болест, постара се да облекчи и положението на младия моряк, който бе паднал от мачтата и си бе счупил ръката. Това й спечели уважението дори на строгия капитан Кац и оттук нататък той си затваряше очите пред нейните волности. Асусена раздаваше безплатно грижите си като милосърдна сестра, но дръзнеше ли някой да посегне към стегната й плът, трябваше да плаща в брой — доброто сърце не бива да се бърка с глупостта, казваше тя. „Нямам друг капитал, трябва да го пазя, иначе закъде съм“ — обясняваше тя, потупвайки се весело по задника. Асусена Пласерес се обърна към Дао Циен с четири разбираеми на всеки език думи: шоколад, кафе, тютюн, бренди. Както правеше винаги когато минаваше край него, тя му показа с безочливи жестове, че е готова да предостави прелестите си в замяна на някоя от споменатите луксозни стоки, но джун и я отблъсна и продължи пътя си.

Дао Циен прекара голяма част от нощта край Елайза, която гореше в треска. С нерешителна нежност той посвети на немощното тяло ограничените средства от чантата си и своя дългогодишен опит, докато най-сетне от утробата на болната се отдели кървав къс месо. Дао Циен го огледа на светлината на фенера и успя да установи със сигурност, че зародишът е на няколко седмици и е цял. За да изчисти напълно корема й, той постави игли по ръцете и краката на пациентката, предизвиквайки силни контракции. Когато се убеди в резултата, въздъхна облекчено — оставаше само да помоли Лин да се намеси, за да предотврати възпалението. До тази нощ Елайза бе за него търговска сделка и залогът — перлената огърлица, — лежеше на дъното на сандъка му. Тя бе просто непознато момиче, към което като че ли не изпитваше личен интерес, поредната фан уей с големи крака и борбен нрав. Трудно щеше да си намери съпруг, след като явно не проявяваше никаква склонност да се хареса или да се подчинява на мъжа. А сега, след помятането, нямаше да успее да се задоми никога. Дори любовникът й, ако изобщо го откриеше някой ден, не би я взел за жена, след като веднъж вече я бе зарязал. Дао признаваше, че за чужденка Елайза не е съвсем грозна, в издължените й очи имаше нещо азиатско, а и косата й беше дълга, черна и лъскава като опашка на напет императорски кон. Ако беше русолява или рижава като дявол — доста често бе виждал такива, след като напусна Китай, — може би нямаше дори да я погледне, ала приемливата външност и дръзкият нрав не щяха да й помогнат. С такъв лош късмет за нея нямаше надежда, щеше да свърши като проститутка в Калифорния. В Кантон и Хонконг познаваше много подобни на Елайза. Голяма част от лечителските си познания бе натрупал чрез продължителната практика върху телата на тези несретници, съсипани от побоища, болести и опиати. Неведнъж през дългата нощ Дао Циен си помисли дали не е по-благородно да я остави да умре, въпреки препоръките на Лин, и по този начин да я спаси от ужасната участ, но си каза, че след като му е платила предварително, е длъжен да изпълни своята част от уговорката. Не, това не е единствената причина, заключи той, понеже още от самото началото се питаше защо се съгласи да вкара момичето тайно на борда. Рискът бе огромен и той не бе убеден, че е извършил подобна лудост само заради скъпите перли. Нещо в смелия порив на Елайза го бе развълнувало, нещо в крехкото й тяло и бурните й чувства към любимия човек му напомняше за Лин.