Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Най-сетне, призори, Елайза спря да кърви. Чезнеше в треска и зъзнеше, въпреки непоносимата жега в трюма, но пулсът й се успокои и тя задиша по-спокойно в съня си. Опасността обаче още не бе отминала. На Дао Циен му се искаше да остане и да бди над нея, но си даде сметка, че скоро ще съмне и камбаната ще го призове да застъпи на смяна. Повлече се изтощен към палубата, строполи се върху голите дъски и спа като младенец, докато дружеското подритване на един от моряците не го върна към задълженията му. Натопи глава във ведро с морска вода, за да се разсъни, и все още замаян, тръгна към камбуза да вари овесената каша за закуската. Всички, дори строгият капитан Кац, я поглъщаха без възражения, освен чилийците, които негодуваха в хор, макар да разполагаха с най-много провизии, тъй като бяха дошли на борда последни. Останалите бяха изчерпали запасите си от тютюн, алкохол и лакомства през месеците, преди да стигнат до Валпараисо. Говореше се, че някои от чилийците са аристократи и затова не можели да си перат гащите, нито да си приготвят сами вода за чая. Част от пътниците от първа класа бяха довели със себе си слуги и смятаха да ги използват в златните мини, понеже и през ум не им минаваше, че могат лично да си цапат ръцете. Други предпочитаха да плащат на моряците, за да ги обслужват, тъй като жените дружно бяха отказали да им слугуват — щяха да печелят десеторно повече, ако ги приемаха по за десет минути в кабината, за какво тогава да им перат бельото. Екипажът и останалите пасажери се подиграваха на глезените господинчовци, но не си позволяваха да го правят очи в очи. Чилийците имаха добри обноски, изглеждаха скромни, държаха се любезно и кавалерски, но и най-слабата искра бе достатъчна, за да възпламени самолюбието им. Дао Циен гледаше да не се захваща с тях. Тези мъже не криеха презрението си към него и към двамата негри, качили се на бригантината в Бразилия, които, макар да бяха заплатили пълната цена на билета, единствени не разполагаха с кабина и нямаха право да сядат на една маса с всички останали. Китаецът предпочиташе петте простовати чилийки с техния здрав практически усет, постоянно добро настроение и майчински пориви, проявявани при извънредни обстоятелства.

През целия работен ден беше като сомнамбул и непрекъснато мислеше за Елайза, но до вечерта не остана нито свободен миг, за да отскочи да я види. Късно сутринта моряците уловиха огромна акула. Тя дълго се мята и пляска заплашително с опашка по палубата и никой не посмя да се приближи да й нанесе последния удар. Като готвач Дао Циен трябваше да наблюдава дейностите по одирането и разрязването й на парчета, да сготви част от месото и да осоли останалото, а в това време моряците търкаха с четки кръвта от дъските. Пътниците пък почетоха грозното зрелище с последните бутилки шампанско, предвкусвайки вечерния пир. Запази сърцето, за да свари супа на Елайза, а хрилете реши да изсуши, понеже струваха цяло състояние на пазара за възбудителни средства. Часовете се нижеха в работа около акулата, а Дао Циен си представяше как Елайза умира в търбуха на кораба. Изпита бурна радост, когато слезе и установи, че е жива и изглежда по-добре. Кръвоизливът беше спрял, каната с вода беше празна и по всичко личеше, че от време на време през дългия ден тя е идвала на себе си. Отправи няколко благодарствени думи към Лин за помощта. Елайза с мъка отвори очи, устните й бяха сухи, а лицето — зачервено от треската. Помогна й да се изправи и я накара да изпие силна отвара от тангуей срещу кръвоизливи. Когато се увери, че тя не повръща напитката, добави и няколко капки мляко, които Елайза жално изгълта. Посъживена, тя заяви, че е гладна и поиска още мляко. Кравите на борда, непривикнали на морски пътешествия, даваха малко мляко, бяха съвсем измършавели и се говореше, че щели да ги заколят. За Дао Циен пиенето на мляко беше отвратителен навик, но от приятеля си Ебенизър Хобс знаеше колко полезно е то при загуба на кръв. Щом Хобс го използваше в диетата на тежко ранени, защо да не даде същия резултат и в този случай, помисли той.

— Ще умра ли, Дао?

— Още не — усмихна се той, милвайки я по главата.

— Колко остава до Калифорния?

— Много. Не мисли за това. Сега трябва да отидеш по малка нужда.

— Не, моля те — запротестира тя.

— Как така не? Трябва!

— Пред теб?

— Аз съм джун и . Не бива да се срамуваш от мен. Вече видях всичко, което имаше за гледане по тялото ти.

— Не мога да мръдна, няма да издържа пътуването, Дао, предпочитам да умра… — изхълца Елайза и се подпря на него, за да седне на гърнето.