Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Накъде?

— Към Калифорния. Напускам този кораб. Наскоро ми предложиха да поема параход, а аз от години очаквам такава възможност. Ще се радвам да дойдеш.

Дао Циен бил чувал за параходите и изпитвал паника от тях. Само крайно припрени люде можели да измислят огромните котли, пълни с вряла вода, за да произвеждат пара и да задвижват някакви адски машинарии. Нима не било по-хубаво да се пътува с бързината на вятъра и морските течения? Защо да се предизвиква природата? Носели се слухове как котлите избухвали в открито море и попарвали моряците живи. Парчета човешки тела, сварени като скариди, се разхвърчавали във всички посоки за храна на рибите, а душите на нещастниците, разкъсани сред грохота на взрива и вихрите пара, никога нямало да се приберат при дедите си. Дао Циен ясно си спомнял как изглеждала малката му сестричка, след като я залял котелът с вряща вода, спомнял си също как стенела от ужасните болки и как се виела в предсмъртни мъки. Не смятал да поема такъв риск. Не го блазнело особено златото в Калифорния, пръснато като скални късове по земята, както се приказвало. Нищо не дължал на Джон Съмърс. Капитанът бил малко по-търпелив от повечето фан уей и се отнасял към екипажа доста справедливо, но не бил негов приятел и никога нямало да бъде.

— Не, благодаря, господине.

— Не искаш ли да видиш Калифорния? Може да се замогнеш бързо и да се прибереш в Китай като богаташ.

— Да, но на кораб с платна.

— Защо? Параходите са по-надеждни и по-бързи.

Дао Циен не пожелал да обясни причините. Замълчал със сведени очи, с шапка в ръка, докато капитанът допил уискито си.

— Не мога да те задължа — рекъл най-сетне Съмърс. — Ще ти дам препоръчително писмо до приятеля ми Винсент Кац, капитан на бригантината „Емилия“ — той също вдига котва на път за Калифорния тези дни. Доста своенравен холандец, много религиозен и строг, но е добър човек и добър моряк. Ще пътуваш по-бавно, но не е изключено да се видим в Сан Франсиско и ако съжалиш за избора си, можеш да се върнеш да работиш при мен.

Капитан Джон Съмърс и Дао Циен си подали ръка за първи път.

Свита в дупката си на дъното на кораба, Елайза се приближаваше към смъртта. Към тъмнината и усещането, че е зазидана за цял живот, се прибавяше смрадта — неопределима смес от мириса на сандъците и балите, на бъчвите с осолена риба и налепите по корпуса на старото корито. Отличното й обоняние, което преди й бе толкова полезно, за да оцелява дори със затворени очи, сега се бе превърнало в уред за мъчение. Единствен другар й бе чудноватата трицветна котка, погребана като нея в трюма, за да я пази от плъховете. Дао Циен я увери, че ще свикне с вонята и затворническия живот — човешкото тяло се нагажда към всичко, когато е нужно. Пътуването ще трае дълго и няма да може да излиза на въздух, добави той, затова по-добре ще е да престане да мисли, за да не полудее. Вода и храна щеше да има, обеща й Дао Циен, сам щеше да й ги набави, щом му се удадеше да се промъкне до трюма, без да буди подозрение. Бригантината беше малка, но претъпкана с народ и нямаше да е трудно да се измъква по различни поводи.

— Благодаря. Когато стигнем в Калифорния, ще ви дам тюркоазената брошка.

— Задръжте си я, вече ми платихте. Ще ви потрябва. Защо отивате в Калифорния?

— За да се омъжа. Годеникът ми се казва Хоакин. Обзе го треската за злато и замина. Каза, че ще се върне, но не мога да го чакам.

Щом корабът напусна залива на Валпараисо и навлезе в открито море, Елайза започна да бълнува. Прекара цели часове просната в мрака, изгубила човешки облик, потънала в собствените си нечистотии. Чувстваше се толкова зле, че не помнеше къде се намира и защо. Най-сетне капакът на трюма се отвори и Дао Циен се появи с парче свещ в едната ръка и чиния с храна в другата. Щом я видя, разбра, че момичето не може да сложи и хапка в устата. Хвърли вечерята на котката и тръгна да търси ведро с вода, за да почисти болната. Най-напред я накара да изпие силна отвара от джинджифил и й постави дузина от златните си игли, докато стомахът й се успокои. Елайза почти не усети как той свали всичките й дрехи, изми я внимателно с морска вода, изплакна я с чаша сладка вода и я разтри от глава до пети с балсам, препоръчван при маларични пристъпи. Скоро тя се унесе, загърната в кастилското одеяло, с котката в нозете, а Дао Циен се качи на палубата и се зае да плакне дрехите в морето, като се стараеше да не привлича внимание, въпреки че по това време моряците спяха. Пътниците, качили се на кораба във Валпараисо, страдаха също като Елайза от морската болест пред равнодушните погледи на тръгналите три месеца по-рано от Европа, които първоначално бяха преминали през същото изпитание.