Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

През пролетта на 1847 г. съдбата на Дао Циен отново се преобърнала внезапно, както се случвало вече няколко пъти в живота му. Той губел все повече редовни пациенти, а и мълвата за провала му като лекар се разнесла, затова се видял принуден да тръгне из най-долнопробните пристанищни квартали, където никой не искал от него препоръки. Сблъсквал се с обичайните случаи — пребити, наръгани с нож, ранени от куршум. Една вечер повикали спешно Дао Циен в някаква кръчма, за да зашие раните на моряк, пострадал при незапомнено сбиване. Посочили му задната стаичка на заведението, където мъжът лежал в безсъзнание с разцепена като пъпеш глава. Противникът му, норвежки великан, вдигнал тежка дървена маса и я размахал като боздуган, за да се отбранява от нападателите си — група китайци, решени да го смажат от бой. Те се нахвърлили вкупом срещу норвежеца и щели да го направят на кайма, ако не му се били притекли на помощ още неколцина северни матроси, запили се в същата кръчма, и така започналото пиянско спречкване прераснало в междурасово сражение. Когато Дао Циен пристигнал, годните да вървят отдавна били изчезнали. Норвежецът се качил невредим обратно на кораба си под охраната на двама английски полицаи, а на местопроизшествието се мяркали само кръчмарят, жертвата, простряна в последни издихания, и един щурман, успял някак да се отърве от служителите на реда. Ако бил европеец, раненият сигурно щял да бъде настанен в британската болница, ала тъй като бил азиатец, пристанищните власти не се трогнали особено.

От пръв поглед на Дао Циен му станало ясно, че нищо не може да направи за клетника с размазан череп и изтекъл мозък. Така и казал на щурмана, брадясал английски грубиян.

— Проклет китаец! Не можеш ли да попиеш кръвта и да му зашиеш главата? — викнал онзи.

— Черепът му е размазан, какво да шия? Оставете го да умре спокойно.

— Как така ще умре?! Корабът вдига котва на разсъмване и човекът ми трябва на борда! Той е готвачът ни!

— Съжалявам — отвърнал Дао Циен и почтително се поклонил, като се мъчел да прикрие отвращението си от недодялания фан уей .

Щурманът поръчал бутилка джин и поканил Дао Циен да пийне с него. „Щом за готвача нямало никаква надежда, нищо не пречело да вдигнат по чаша в негова памет, та после проклетият му призрак, мътните го взели, да не дойде да го дърпа за краката нощем“ — рекъл той. Настанили се да се напият спокойно на няколко крачки от смъртника. От време на време Дао Циен се навеждал, за да му измери пулса, пресмятайки, че му остават не повече от няколко минути живот, но мъжът излязъл по-издръжлив от очакваното. В това време джун и не забелязвал как англичанинът му налива чаша след чаша, а своята едва докосва. Скоро всичко се завъртяло пред очите му и забравил защо изобщо се намира в кръчмата. Час по-късно, след няколко последни гърча, пациентът му издъхнал, но Дао Циен тъй и не разбрал, защото се търкалял в несвяст на пода.

Събудил се по пладне, облян от ярката светлина на грейналото слънце, с огромно усилие отворил очи, надигнал се криво-ляво и се намерил заобиколен от небе и вода. Доста време му било нужно, за да осъзнае, че лежи по гръб върху голямо кълбо от въжета насред палубата на някакъв кораб. Плисъкът на вълните в стените на корпуса кънтял в главата му, сякаш биели огромни камбани. Сторило му се, че чува гласове и викове, но не бил сигурен, защото като нищо можело да се е продънил в ада. Успял да застане на колене и да пропълзи няколко метра, но му се доповръщало и се строполил по очи. Не след дълго върху главата му внезапно се изляла кофа ледена вода и непознат глас му заговорил на кантонски. Вдигнал очи и видял приятно безбрадо лице да го поздравява с широка усмивка на почти беззъбата си уста. Нова кофа с морска вода го извадила от вцепенението. Младият китаец, който така старателно го поливал, се навел над него и се закикотил с цяло гърло, пляскайки се по бедрата, сякаш плачевното му състояние било до немай-къде комично.

— Къде съм? — успял да изломоти Дао Циен.

— Добре дошъл на борда на „Либърти“! Плаваме в посока на запад, както изглежда.

— Но аз не желая да ходя никъде! Трябва веднага да сляза!

Нов смях посрещнал искането му. Когато най-сетне овладял кискането си, младежът му обяснил, че са го „наели“ по същия начин, както и самия него няколко месеца по-рано. Дао Циен помислил, че ще припадне. Похватът бил известен. Ако не достигали мъже за попълване на екипажа, въпросът бързо се решавал, като напивали или цапардосвали по главата по-лековерните, за да ги качат на кораба против волята им, докато са замаяни. В открито море животът бил суров и ниско платен, а злополуките, недохранването и болестите покосявали всички наред. При всеки курс умирали по неколцина, телата им свършвали на океанското дъно и никой не си спомнял повече за тях. Капитаните обикновено били пълновластни господари, не давали сметка пред никого и наказвали всяко провинение с побой. В Шанхай дори се стигнало до джентълменско споразумение между капитаните да не отвличат свободни мъже и да не си отнемат един другиму моряците. Преди договорката всеки, който слизал да пийне на пристанището, рискувал да осъмне на друг кораб. Така щурманът на „Либърти“ решил да замести мъртвия готвач с Дао Циен — за него всички „жълти“ били еднакви и нямало никаква разлика дали е един или друг. След като го напоил, накарал да го качат на борда. Преди Дао да се събуди, наложили палеца му под договора и го обвързали на служба за две години. Смисълът на случилото се бавно се очертал в притъпения мозък на Дао Циен. Дори не му минало през ум да окаже съпротива, защото това било равнозначно на самоубийство, но се зарекъл да избяга, щом спрат на сушата, в която и да е точка на земното кълбо.