Младежът му помогнал да се вдигне на крака и да се умие, после го отвел в трюма на кораба, където се намирали каютите и хамаците. Посочил му неговото място и сандъка, в който му се полагало да прибере вещите си. Дао Циен смятал, че е изгубил всичко, но видял чантата с медицинските инструменти върху определения му за спане нар. Щурманът съобразил да я прибере. Но портретът на Лин останал в нейния олтар. Дао с ужас осъзнал, че духът на жена му навярно няма да успее да го намери сред океана. Първите дни на плаването се оказали мъчителни, било му зле и на моменти се изкушавал да скочи през борда и веднъж завинаги да сложи край на страданията. Но щом успял да се задържи изправен на нозете си, го пратили в първобитния камбуз, където съдините висели на куки и при всяко поклащане се блъскали с оглушително дрънчене. Пресните продукти, купени от Хонконг, бързо свършили и скоро не останало нищо друго освен риба и осолено месо, фасул, захар, мас, червясало брашно и толкова стар сухар, че нерядко се налагало да го разбиват с чук. Гозбите неизменно се заливали със соев сос. За всеки моряк имало и по половин литър ракия на ден за промиване на мъката и за жабурене, защото възпалените венци били едно от изпитанията на морския живот. За капитанската трапеза пък Дао Циен разполагал с яйца и английски конфитюр, но го предупредили да ги брани с цената на живота си. Дажбите били пресметнати да стигнат за цялото пътуване, освен в случай на природно бедствие, като буря, която да ги отклони от пътя, или безветрие, което да ги принуди да спрат на място. Допълвали наличностите с прясна риба, уловена по пътя в мрежите. От Дао Циен не се очаквали готварски способности — задачата му била да надзирава храната, алкохола и прясната вода, разпределени на човек, да внимава да не се развалят продуктите и да не ги изгризат плъховете. Освен това трябвало да дава наряди по почистването и поддръжката на кораба като всеки друг моряк.
След седмица започнало да му харесва да е на чист въздух, да върши тежка работа и да общува с хора, събрани от четирите посоки на света, всеки със своята история, своите неволи и своите умения. По време на почивките някой засвирвал на някакъв инструмент или сядали на групи да си разказват приказки за морски призраци и за чудно красиви жени в далечни пристанища. Членовете на екипажа били родом от различни места, говорели на различни езици, имали различни обичаи, но ги свързвало нещо подобно на приятелство. Съзнанието, че са откъснати от света и се нуждаят един от друг, превръщало в другари мъже, които на сушата не биха се погледнали. Дао Циен отново започнал да се смее, както не се бил смял отпреди заболяването на Лин. Една сутрин щурманът го повикал, за да го представи лично на капитан Джон Съмърс, когото Дао бил виждал само отдалеч на командния мостик. Озовал се пред висок, обветрен в разни географски ширини мъж, с тъмна брада и стоманен поглед. Капитанът се обърнал към него чрез офицера, който говорел малко кантонски, но Дао му отговорил на своя книжовен английски, с подчертано аристократичното произношение, усвоено от Ебенизър Хобс.
— От мистър Огълсби чувам, че си нещо като лечител.
— Аз съм лекар — джун и .
— Лекар ли? Как така лекар?
— Китайската медицина е с доста векове по-стара от английската, капитане — леко се усмихнал Дао Циен, повтаряйки буквално думите на приятеля си Ебенизър Хобс.
Капитан Съмърс вдигнал вежди, разгневен от нахалството на дребния човечец пред него, но истината го обезоръжила. Разсмял се искрено.
— Хайде, мистър Огълсби, налейте по чаша бренди. Да се чукнем с доктора. Това е рядък случай — за пръв път имаме свой лекар!
Дао Циен не изпълнил заканата си да избяга на първото пристанище, в което „Либърти“ хвърлил котва, защото нямало къде да отиде. Да се върне към отчаяното си съществуване на вдовец в Хонконг, било също толкова безсмислено, колкото и да се носи по морето. Било все едно дали е там, или тук, а като моряк щял поне да пътува и да опознае методите за лечение по света. Измъчвала го само мисълта, че при това скиталчество сред вълните Лин едва ли ще го открие, макар да зовял името й в четирите посоки на света. На първото пристанище слязъл като другите матроси с разрешение да остане на сушата шест часа, но вместо да пилее времето по кръчмите, отишъл на пазара да търси подправки и билки по заръка на капитана. „Щом си имаме доктор, ще ни трябват и лекарства“, рекъл му той. Връчил му кесия с точно отброени монети и го предупредил, че ако му хрумне да избяга или да го измами, щял да го търси, докато го хване, и щял да му пререже гърлото със собствените си ръце, защото още не бил роден човекът, способен безнаказано да се подиграе с него.
Читать дальше