Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Ако ме намери, ще ме върне обратно в Чили.

— Защо? Нали вече си обезчестена. Богатите не търпят подобни работи. Семейството ти сигурно се радва, че си изчезнала, така няма да им се наложи да те изхвърлят на улицата.

— Само толкова? В Китай биха те убили за това, което си направила.

— Стига, китаецо, не сме в твоята страна. Не плаши малката. Излез си спокойно.

— Елайза, никой няма да те забележи. Няма да им е до теб, ще гледат мен — увери я Асусена Пласерес и се сбогува сред вихър от сини пера, с тюркоазената брошка, бодната на деколтето.

Така и стана. Петте чилийки и двете перуанки, в пищни завоевателни премени, бяха събитието на деня. Слязоха в лодките по въжена стълба, предхождани от седмината моряци късметлии, теглили жребий за честта да поддържат над главите си задниците на жените, сред хор от дюдюкания и ръкопляскания от страна на стотиците любопитни зяпачи, струпани на брега, за да ги посрещнат. Никой не обръщаше внимание на мексиканците и китайците, които като върволица мравки си предаваха багажите от ръка на ръка. Елайза слезе в една от последните лодки заедно с Дао Циен, който обяви на сънародниците си, че момчето е глухонямо и леко слабоумно, затова е излишно да се опитват да говорят с него.

Дао Циен и Елайза Съмърс стъпиха за пръв път в Сан Франсиско един вторник, в два следобед, през април 1848 г. Дотогава хиляди луди глави вече бяха минали оттам на път за златните минни полета. Упорит вятър спъваше вървежа им, но денят беше ясен и двамата можаха да се насладят на прекрасната гледка към залива в цялото й великолепие. Дао Циен представляваше рядка картина с лекарската си чанта, с която никога не се разделяше, с вързопа на гръб, със сламената шапка и сарапето — шареното вълнено наметало, закупено от един от мексиканските носачи. В този град обаче външният вид бе най-маловажното от всичко. Краката на Елайза трепереха — цели два месеца не си бе служила с тях, — но и на сушата тя се усещаше не по-малко замаяна, отколкото в открито море, ала мъжките дрехи й даваха неподозирана свобода и никога не се бе усещала толкова невидима. След като преодоля чувството, че е гола, тя започна да се наслаждава на бриза, издул ръкавите на блузата и панталоните й. Свикнала да бъде пленница на корсета, сега Елайза дишаше с пълни гърди. Влачеше с мъка малкото куфарче с красиви рокли, които мис Роуз й бе приготвила с най-добри намерения, но когато я видя да се олюлява, Дао Циен го грабна и метна и него на гръб. Навитото под мишницата й кастилско одеяло тежеше не по-малко, но Елайза си даваше сметка, че не може да го захвърли, защото нощем то щеше да бъде най-ценното й притежание. С наведена глава, скрита под сламената шапка, девойката напредваше с препъване сред невъобразимата бъркотия на пристанището. Селцето Йерба Буена, основано от испанска експедиция през 1769 г., наброявало не повече от 500 жители, но щом се пръснала мълвата за златото, заприиждали търсачи на приключения. Само няколко месеца по-късно малкото селище вече се наричало с гръмкото име Сан Франсиско и славата му се носела до най-затънтените краища на света. То все още не се бе превърнало в истински град, по-скоро беше огромен лагер за мъжете, които преминаваха оттук.

Треската за злато не бе оставила равнодушен никого: ковачи, дърводелци, учители, лекари, войници, бегълци от закона, проповедници, хлебари, революционери и кротки безумци от всевъзможни раси зарязваха семейства и имущество и прекосяваха половината свят, подмамени от благородния метал. „Търсят злато, а по пътя загубват душите си“, бе повтарял неуморно капитан Кац по време на кратките религиозни служби, налагани всяка неделя на пътниците и екипажа на „Емилия“, но никой не му обръщаше внимание — всички бяха заслепени от мечтата за бързото забогатяване, което щеше да промени живота им. За пръв път в историята златото лежеше захвърлено по земята, без господар, безплатно и в изобилие, достъпно за всеки, готов да се наведе и да го вземе. Аргонавтите пристигаха от най-далечни брегове: европейци, побягнали от войни, болести и тирании, напористи и неустрашими янки, закопнели за свобода негри, орегонци и руснаци, облечени в кожи като индианците, мексиканци, чилийци и перуанци, австралийски злосторници, гладни китайски селяни, които рискуваха главите си, заради императорската забрана да напускат родината. Всички раси се смесваха по потъналите в кал пътища на Сан Франсиско.

Главните улици, очертани на широки полукръгове, чиито краища слизаха до брега, се пресичаха от други, прави, които тръгваха от върха на хълма и свършваха на кея; някои от тях бяха толкова стръмни и кални, че дори мулетата не успяваха да ги изкачат. Внезапните бурни пориви на вятъра вдигаха вихрушки от прах и пясък, но миг по-късно всичко се уталожваше и небето заискряваше безоблачно. Вече съществуваха няколко здрави постройки, десетки други в момента се строяха, като някои от тях даваха вид на бъдещи луксозни хотели, всички останали обаче бяха безредно струпани временни убежища, бараки, ламаринени, дървени или картонени колиби, магазинчета от брезент и навеси от слама. Дъждовете на отминалата наскоро зима бяха превърнали кея в блато, малкото превозни средства затъваха в калта, а за преминаване по затлачените от боклуци, счупени бутилки и други отпадъци канавки бяха нахвърляни дъски. Вади и отходни канали нямаше, кладенците бяха замърсени, холерата и дизентерията сееха смърт, освен сред китайците, които по традиция пиеха чай, и сред чилийците, израснали с нечистата вода в родината си и станали по този начин недосегаеми за обичайните бактерии. Отдадено на трескава дейност, разноликото множество гъмжеше наоколо, блъскаше се и се препъваше в строителни материали, бурета, сандъци, магарета и каруци. Носачите китайци уравновесяваха товара си в краищата на дълъг прът, без да ги е грижа дали ще цапардосат някого; снажните и кротки мексиканци изкачваха хълмовете тичешком, понесли на гръб денкове, равни на собственото им тегло; малайците и хавайците не пропускаха повод, за да се сбият; янките нахлуваха на кон в пригодените набързо магазини и мачкаха всеки, който се изпречеше на пътя им; родените по тези места калифорнийци се перчеха гордо с красивите си бродирани жакети, сребърни шпори и панталони с два реда златни капси от двете страни, от кръста до петите. Олелията от свади и произшествия се прибавяше към звънтежа на чукове, триони и кирки. Час по час проехтяваха изстрели, но никой не се стряскаше — един мъртвец повече или по-малко, нима имаше значение, кражбата на сандъче с пирони обаче привличаше на мига група възмутени граждани, готови да запретнат ръкави и лично да раздадат правосъдие. Имуществото тук бе далеч по-ценно от живота, присвояването на повече от сто долара се заплащаше с бесилка. На всяка крачка имаше комарджийници, барове и saloons , с нарисувани по стените голи жени поради липса на истински. В палатките се продаваше какво ли не, но предимно алкохол и оръжие, и при това на безбожни цени — никой нямаше време за пазарлъци. Клиентите плащаха почти винаги в злато, без да си правят труда да събират останалия по везните прах. Дао Циен отсъди, че прочутата Гум сан , Златната планина, за която толкова много бе слушал, е същински ад и изчисли, че при тези цени, спестяванията му щяха да се стопят доста скоро. Торбичката с накити на Елайза нямаше да им е от голяма полза — чистият метал бе единственото платежно средство по тези земи.