Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Какво правеше? — питаше го след това Елайза.

— Усещах болката и преливах енергия. Отрицателната енергия носи страдания и болести, а положителната може да лекува.

— Какво е това положителна енергия, Дао?

— Нещо подобно на любовта — топлина и светлина.

Ваденето на куршуми и лекуването на рани от нож бяха обичайни занимания и Елайза вече не изпитваше ужас от кръвта; тя се научи да зашива човешката плът със същото спокойствие, с което преди бе бродирала чаршафите за чеиза си. Хирургическата практика при англичанина Ебенизър Хобс се оказа безкрайно полезна за Дао Циен. Тези земи гъмжаха от отровни змии и ухапаните не бяха рядко явление — те пристигаха, подпухнали и посинели, на раменете на другарите си. Замърсената вода разнасяше безпрепятствено холерата, срещу която никой не знаеше лек, както и други болести със страшни, но невинаги пагубни последици. Дао Циен взимаше малко пари, но винаги предварително — от собствен опит знаеше, че уплашеният плаща без възражения, докато усетилият облекчение, тръгва да се пазари. В такива моменти той си представяше укоризнения поглед на стария си учител, ала бързо го отблъскваше, като промърморваше: „Не мога да си позволя да бъда великодушен при подобни обстоятелства, учителю“. Цената не включваше упойка — всеки, който диреше облекчението на опиата или на златните игли, трябваше да плати допълнително. Дао правеше изключение само за крадците, които, след набързо проведен процес, биваха подлагани на бичуване или им режеха ушите — миньорите се хвалеха със скоростното си правосъдие, никой не беше склонен да пилее пари за затвори и охрана.

— Защо не взимаш пари от престъпниците? — бе го запитала Елайза.

— Защото предпочитам те да ми дължат услуга — беше отговорът.

Дао Циен изглеждаше склонен да се установи на това място. Не го сподели с приятелката си, но не възнамеряваше да се мести, за да даде време на Лин да го открие. Жена му не се бе свързвала с него вече няколко седмици. Елайза от своя страна броеше часовете и гореше от желание да продължи пътуването и колкото повече дни минаваха, толкова по-противоречиви чувства я обземаха към нейния другар по премеждия. Благодарна му беше за закрилата и грижите, с които я обграждаше — следеше я да се храни добре, завиваше я нощем, даваше й билки и й слагаше игли за укрепване на телесната ци , както й обясняваше, но спокойствието му, което тя тълкуваше като липса на решителност, я изкарваше от равновесие. Понякога ведрото изражение и усмивка на Дао й се струваха пленителни, друг път я вбесяваха. Елайза не разбираше пълното му безразличие към възможността да си опита късмета в рудниците, докато всички наоколо, особено неговите сънародници китайци, не мислеха за нищо друго.

— И теб не те интересува златото — отвърна невъзмутимо той на упрека й.

— Аз дойдох за друго! Ти защо дойде?

— Защото бях моряк. Не мислех да оставам, докато ти не настоя.

— Ти не си моряк, а лекар.

— Тук пак мога да бъда лекар, поне за известно време. Права беше, в тази страна има много неща за учене.

Точно на това се посвети Дао през последвалите дни. Той се свърза с местните жители, с намерението да научи повече за церовете на техните шамани. Покрай нашествието на златотърсачите, малобройните групи скитащи индианци, облечени в мръсни кожи от койоти и европейски дрипи, бяха изгубили всичко. Те бродеха без цел с уморените си жени и гладни деца, опитваха се да промиват злато в тънките си ракитови кошове, но едва попаднали на подходящо място, биваха прогонвани с оръжие. Оставеха ли ги на мира, индианците образуваха малки поселища от колиби и палатки и се установяваха за кратко, докато ги принудеха да тръгнат наново. Те се сприятелиха с китаеца, приемаха го с уважение, защото го считаха за medicine man — учен човек, и им беше приятно да споделят с него своите познания. Елайза и Дао Циен сядаха заедно с тях около дупката с горещи камъни, върху които местните варяха каша от жълъди или печаха горски семена или скакалци — любимо лакомство на Елайза. После пушеха и разговаряха на чудата смесица от английски, знаци и няколкото думи на родния си език, които помнеха. През онези дни изчезнаха тайнствено неколцина златотърсачи янки, телата им не бяха открити, но другарите им набедиха индианците, че са ги очистили и за отмъщение нахлуха в едно от селата им, плениха четиридесет жени и деца, а седмина от мъжете убиха за назидание.

— Щом така се отнасят с коренните жители, господари на тези земи, представям си как ще се държат с китайците, Дао. Трябва да станеш невидим, като мен — каза ужасена Елайза, когато научи за станалото.