Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Но Дао Циен нямаше време да усвоява умения за невидимост, той бе зает с изучаването на растенията. Предприемаше дълги походи, събираше образци и ги сравняваше с използваните в Китай. Наемаше два коня или двамата изминаваха много мили пеш под безмилостното слънце; стигнеха ли до някое ранчо, Елайза му служеше за преводач — мексиканците живееха в района от поколения и познаваха природата. Наскоро те бяха изгубили Калифорния във войната със Съединените щати и обширните стопанства, давали преди работа и подслон на стотици ратаи, като в голяма задруга, сега пустееха. Договореното между двете страни бе останало само на хартия. Първоначално вещите в рудодобива мексиканци показвали на новодошлите начините за добиване на злато, но с всеки изминал ден все повече чужденци нахлували в земите, които те смятали за свои. На практика гринговците ги презирали точно толкова, колкото и представителите на всяка друга раса. И започнало безкрайно преследване на испаноезичните: отказвали им правото да разработват рудниците, защото не били американци, а в същото време приемали за такива австралийските злосторници и европейски пройдохи. Хиляди безработни ратаи опитвали късмета си в мините, но когато тормозът на американците ставал нетърпим, те се преселвали на юг или поемали пътя на разбойници. В стопанствата на някои от малцината останали семейства Елайза имаше възможност да прекара известно време сред жени — рядко удоволствие, което за малко я връщаше към щастливите дни в кухнята на мама Фресия. Само в такива мигове тя напускаше задължителното си мълчание и разговаряше на родния си език. Снажните и щедри матрони, които се трудеха рамо до рамо с мъжете си и в най-трудните мигове, загрубели от усилия и лишения, се умиляваха при вида на дребното китайче и го слушаха смаяни да говори испански като самите тях. Те с радост споделяха тайните на природата, използвани от мексиканците векове наред за облекчаване на различни болки, както и рецептите на вкусните си гозби, които Елайза записваше в тетрадка, убедена, че рано или късно, ще й бъдат от полза. Междувременно джун и заръча да му изпратят от Сан Франсиско западните лекарства, които в Хонконг се бе научил да използва от приятеля си Ебенизър Хобс. Освен това разчисти парче земя край колибата, огради го, за да го опази от елените, и засади основните билки за своя занаят.

— За Бога, Дао! Нима мислиш да останеш тук, докато поникнат тези рахитични треви? — развика се Елайза, когато видя повехналите стъбла и пожълтелите листа, но в отговор получи само неясно махване с ръка.

Тя чувстваше, че всеки изминал ден я отдалечава от целта, че Хоакин Андиета навлиза все по-дълбоко в дебрите на непознатите земи, вероятно по посока на планините, докато тя си губи времето в Сакраменто и играе ролята на слабоумния брат на някакъв китайски знахар. Често наричаше Дао Циен с най-обидни прозвища, но имаше благоразумието да ги казва на испански; сигурно и той правеше същото, когато се обръщаше към нея на кантонски. Двамата бяха усвоили до съвършенство езика на знаците, за да общуват пред хората, без да си говорят, и поради близкото сътрудничество започнаха толкова да си приличат, че вече никой не се съмняваше в роднинската им връзка. Когато не бяха заети с пациенти, те тръгваха да обикалят из пристанището и магазините, да завързват нови приятелства и да разпитват за Хоакин Андиета. Елайза готвеше и много скоро Дао Циен свикна с нейните ястия, но понякога все пак прескачаше до китайските закусвални в града, където можеше да се натъпче до насита за няколко долара — нищожна цена, имайки предвид, че глава лук струваше един долар. Пред чужди хора двамата се разбираха с ръкомахане, но останеха ли насаме, разговаряха на английски. Но въпреки че на моменти се обиждаха взаимно на двата езика, през повечето време те работеха рамо до рамо, като добри другари, и доста често намираха поводи за смях. Дао не преставаше да се учудва, че успява да споделя веселието с Елайза, въпреки многобройните езикови препятствия и културни различия. Но именно различията му даваха поводи за смях — не беше за вярване, че една жена е способна да върши и да изрича подобни дивотии. Той я наблюдаваше с любопитство и неизказана нежност, неведнъж замлъкваше очарован от нея, приписваше й воинска смелост, но видеше ли я отпаднала, тя се превръщаше за него в малко момиченце и го обземаше желание да я закриля. Макар и понапълняла и с по-добър цвят на лицето, Елайза очевидно бе още твърде немощна. Щом слънцето залезеше, главата й клюмваше, тя се пъхваше под одеялото си и заспиваше, а Дао сядаше до нея. Толкова привикнаха към часовете на близост, когато дишаха в съзвучие, че насън телата им се нагаждаха сами и щом единият се обърнеше, веднага се обръщаше и другият, за да не се отлепят. Понякога се събуждаха омотани в завивките, с преплетени ръце и крака. Отвореше ли очи пръв, китаецът се наслаждаваше на мига, който го връщаше към щастливите времена с Лин, и не смееше да помръдне, за да не усети Елайза надигналото се у него желание. Дао не подозираше, че и тя изпитва същото, благодарна за това мъжко присъствие, което й даваше възможност да си представи какъв щеше да бъде живота й с Хоакин Андиета, ако бяха извадили малко повече късмет. Нито един от двамата не споменаваше за тези нощни случки, сякаш не забелязваха успоредното си съществуване. Щом наденеха дрехите, тайната омая на прегръдките изчезваше и те отново се превръщаха в двама братя. В редки случаи Дао Циен предприемаше сам тайнствени нощни похождения, от които се завръщаше крадешком. Елайза избягваше да го разпитва, защото подушваше всичко — беше ходил при жена, различаваше дори сладникавите парфюми на мексиканките. Разтреперана от страх в тъмнината, тя замираше погребана под завивката, стискаше ножа, примряла от страх, напрягаше слух за най-лекия шум и го зовеше с мисъл. Не можеше да си обясни защо й се иска да заплаче, сякаш е била измамена. Елайза смътно разбираше, че мъжете вероятно са различни, защото тя самата не изпитваше никаква потребност от секс. Целомъдрените нощни прегръдки задоволяваха напълно жаждата й за близост и ласки, но дори когато мислеше за бившия си любим, тя не усещаше тревожната възбуда от миговете в дрешника. Питаше се дали при нея любовта и страстта не се събираха в едно и когато липсваше първото, естествено, не се появяваше и второто, или пък дългото боледуване на кораба не бе разстроило нещо основно в тялото й. Веднъж се осмели да попита Дао Циен ще може ли някога отново да има деца, тъй като от няколко месеца нямаше менструация, но той я увери, че щом възстанови силите и здравето си, всичко щяло да си дойде на мястото — нали затова й слагал иглите. Когато приятелят й се плъзваше мълчаливо до нея след поредния си набег, тя се преструваше, че спи дълбоко, макар да оставаше будна с часове, омерзена от миризмата на друга жена помежду им. Откакто бяха стъпили на брега в Сан Франсиско, Елайза се бе върнала към целомъдреното държане, на което я беше научила мис Роуз. През седмиците, прекарани на борда, Дао Циен я беше виждал гола и я познаваше отвътре и отвън, но се досети каква е работата и не й задаваше други въпроси, освен как се чувства. Дори когато й поставяше иглите, внимаваше да не накърни нейната свенливост. Никога не се събличаха един пред друг и бяха стигнали до мълчаливото съгласие да използват насаме дупката зад колибата, която играеше ролята на нужник, но всичко останало споделяха — от парите до дрехите. Много години по-късно, когато преглеждаше записките в дневника си от онези месеци, Елайза се питаше удивена защо никой от двамата не бе признал несъмненото привличане, което ги теглеше един към друг, защо бяха разчитали на прикритието на съня, за да се докосват, а през деня се преструваха на безразлични. И дойде до заключението, че любовта с човек от друга раса им е изглеждала невъзможна, смятали са, че на света няма място за подобна двойка.