Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

На погребението на мъдреца се събрало огромно множество, защото през дългия си живот той бил помогнал на хиляди хора приживе да се радват на добро здраве, а смъртта да посрещнат без болка. Правителствените сановници и чиновници преминали край него с най-голяма тържественост, литераторите произнесли най-хубавите си оди, а куртизанките надошли в копринени премени. Гадател определил най-благоприятния ден за полагането му в земята, а художник на погребални предмети посетил дома на починалия, за да прерисува вещите му. Обходил бавно имението, без да взема мерки и да си води бележки, но означавал нещо с нокът върху восъчната плочка, скрита в огромните му ръкави, после направил от хартия умалени изображения на къщата със стаите и мебелите, а също и на любимите притежания на покойника, за да бъдат изпепелени заедно с цели пачки книжни пари. В отвъдното смъртникът не бивало да се лишава от това, от което се ползвал на този свят. Огромният ковчег, украсен като императорска колесница, бил пренесен по градските булеварди между два реда стражи в парадни униформи, предшестван от нагиздени в ярки дрехи ездачи и музиканти с цимбали, барабанчета, флейти, камбанки, триъгълници и разни струнни инструменти. Екотът бил нетърпим, както било редно според заслугите на мъртвеца. На гроба натрупали цветя, дрехи и храна, запалили свещи и тамян и най-накрая изгорили парите и красивите хартиени фигурки. Родословната плочка от позлатено дърво с гравираното на нея име на учителя, закрепили върху гроба, за да приеме духа, докато тялото се връщало в земята. Следвало най-големият син да поеме плочката и да я постави в дома си на почетно място редом с тези на останалите предци от мъжки пол, но лекарят си нямал никого, за да изпълни това задължение. Дао Циен бил само прислужник и щял да извърши тежко нарушение на обичая, ако предложел да го стори. Той бил искрено опечален и сред множеството единствено неговите сълзи и стонове изразявали истинска мъка, но родословната плочка отишла в ръцете на далечен племенник — той носел и моралното задължение да й принася дарове и да й посвещава молитви на всеки петнадесет дни и на всички годишни чествания.

Едва приключили сложните погребални обреди, кредиторите се нахвърлили като чакали върху имуществото на учителя. Посегнали на свещените текстове и на лабораторията, разхвърляли билките, съсипали медицинските препарати, разкъсали превъзходните поеми, отмъкнали мебелите и произведенията на изкуството, изпотъпкали прекрасната градина и продали на търг старинната постройка. Малко преди това Дао Циен успял добре да скрие златните игли за акупунктура заедно с кутия медицински инструменти и някои основни лекарства, както и оскъдните пари, заделяни постепенно през последните три години, когато господарят му се залутал в безизходицата на старческото слабоумие. Намерението на ученика не било да краде от уважавания джун и , когото почитал като свой роден дядо, а да си послужи с парите за изхранването си, защото виждал как дълговете растат и се боял от бъдещето. Със самоубийството всичко рухнало, но Дао Циен неочаквано се оказал собственик на тази сума. Присвояването на средствата можело да му струва главата, тъй като щяло да се изтълкува като престъпление спрямо висшестоящ, но Дао бил уверен, че никой няма да узна, освен духа на покойника, а той несъмнено щял да одобри действията му. Нима не би предпочел да възнагради верния си помощник и ученик, вместо да изплати на безмилостните кредитори едва един от многото дългове? С това скромно богатство и кат чисти дрехи Дао Циен избягал от града. За миг го споходила мисълта да се върне на село, но начаса я отхвърлил. За роднините си той винаги щял да бъде Четвъртия син, длъжен да се покорява и подчинява на по-големите си братя. Трябвало да работи за тях, да приеме избраната от тях съпруга и да се примири с немотията. Нищо не го теглело в онази посока, нито дори синовният дълг към баща му и прадедите, защото той се падал на неговите братя. Налагало се да замине надалеч, за да не го достигне дългата ръка на китайското правосъдие. Бил двайсетгодишен, оставала една година, за да изтече десетилетието на робството му и през това време всеки кредитор можел да предяви права и да поиска от него да му служи като роб.

Дао Циен се качил на малко корабче сампан и се отправил за Хонконг с намерението да започне нов живот. Сам той бил вече джун и , подготвен от най-добрия учител в Кантон да упражнява китайската народна медицина. Дължал вечна благодарност на духовете на достопочтените си предци, насочили неговата карма по този забележителен път. Ала преди всичко, решил той, трябвало да си потърси жена, защото вече прехвърлял възрастта за задомяване и безбрачието му тежало твърде много, а и липсата на съпруга била явен признак на бедност. Лелеел надежда да си намери крехка девойка с красиви нозе. Златните лотоси на избраницата не бивало да надминават три-четири инча на дължина и очаквал да са пълнички и пухкави на пипане като на неколкомесечно бебе. Възхищавал се от походката на девойките с мъничките им крачета, от ситните им, неуверени крачки с изопнати бедра, сякаш всеки миг ще паднат, от олюляването им, напомнящо за тръстиката на брега на езерцето в градината на неговия учител. Не понасял големите, мускулести и студени крака на селянките. В родния си край бил виждал отдалеч момиченца с превързани стъпала, гордост за семействата им, защото несъмнено щели да ги омъжат добре, но едва когато се запознал с проститутките в Кантон, за пръв път можал да подържи в ръце такива златни лотоси и изпаднал във възторг от кукленските бродирани пантофки, които никога не се сваляли, тъй като в продължение на дълги години обезобразените кости отделяли слуз с неприятна миризма. След като се докоснал до тях, разбрал, че изяществото им е родено в постоянна болка, а това ги правело още по-примамливи. Тогава оценил по достойнство книгите от сбирката на учителя си, посветени на женските нозе — там се изброявали пет отделни вида и осемнадесет стилови разновидности на златни лотоси . Освен това Дао Циен искал жена му да е много млада, защото красотата била краткотрайна, очертавала се към дванайсетата година и повяхвала скоро след навършване на двайсетата, както бил чувал от своя учител. Неслучайно най-прославените героини в китайската литература умирали тъкмо в момента на най-голямото си очарование. Блажени били онези, които си отивали, преди да бъдат съсипани от възрастта, защото хората ги помнели в разцвета на тяхната свежест. Имало и практически причини да предпочита току-що напъпила девойка — тя щяла да го дари със синове, а той щял лесно да укроти характера й и да я направи наистина покорна. Нямало нищо по-отблъскващо от свадливата жена. Бил виждал съпруги, способни да оплюят и да удрят плесници на мъжете и синовете си дори на улицата, пред съседите. Подобно оскърбление от ръката на жена означавало за мъжа връх на позора. На борда на сампана , понесъл го бавно през деветдесетте мили от Кантон до Хонконг, докато се отдалечавал с всяка изминала минута от предишния си живот, Дао Циен мечтаел за такова момиче, за насладата и за синовете, които щял да има с нея. Отново и отново броял парите в кесията си, сякаш чрез пресмятане можел да ги умножи, но било ясно, че не стигали за невяста с желаните качества. Въпреки това, независимо от силния копнеж, нямал намерение да се примири с какво да е и да търпи до края на дните си жена с големи крака и лош нрав.