Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Пред погледа му внезапно се очертали планините и зеления пейзаж на остров Хонконг, изплувал като сирена от индиговосините води на Южнокитайско море. Още щом лекият кораб, на който пътувал, се долепил до кея, Дао Циен усетил присъствието на ненавистните чужденци. И преди бил виждал някои от тях от разстояние, но сега се озовал толкова близо, че при малко повече смелост можел да ги докосне, за да се увери, че едрите, лишени от всякаква изтънченост същества са действително човеци. С изненада открил, че мнозина от тези фан уей са с огнени или жълти коси, безцветни очи и червена кожа като на варен рак. Жените, по негово мнение извънредно грозни, носели шапки с пера и цветя, навярно за да прикрият чудовищните си коси. Обличали се по невъзможен начин в корави, прилепнали към тялото дрехи и Дао Циен предположил, че затова се движат като автомати и вместо да поздравяват с вежливи поклони, отминават вдървено, без да поглеждат към никого, понасяйки мълчаливо неудобните си одежди в лятната жега. В пристанището имало дузина европейски кораби, заобиколени от хиляди азиатски съдове с всякакви размери и цветове. По улиците видял конски коли, карани от униформени кочияши, изгубени сред човешката тяга — носилки, паланкини, рикши или просто носачи, понесли клиента си направо на гръб. Силен мирис на риба го облъхнал изведнъж и му напомнил колко е гладен. Налагало се да потърси заведение за хранене, обозначено с дълги ленти от жълто платно.

Дао Циен се заситил царски в претъпкан ресторант, където всички говорели и се смеели с пълен глас, недвусмислен знак за задоволство и добро храносмилане, и вкусил от най-изисканите блюда, отдавна забравени в дома на учители по иглотерапия. Старият джун и се славел като голям лакомник и се гордеел, че в дома му са работили най-добрите кантонски готвачи, ала в края на живота си приемал само зелен чай и ориз с няколко стръка зеленчук. По времето, когато избягал от робство, Дао Циен бил мършав като многобройните болни от туберкулоза в Хонконг. Сега получил първото прилично ядене от много време и изобилието от вкусове, аромати и усещания го довело до въодушевление. В края на пиршеството изпушил с огромна наслада една лула. Излязъл на улицата и сякаш се понесъл, без да стъпва по земята, смеейки се сам като безумец — никога през живота си не се бил чувствал така препълнен от възторг и чувство на благополучие. Вдъхнал дълбоко въздуха, толкова подобен на кантонския, и решил, че ще е лесно да завоюва и този град, тъй както девет години по-рано успял да завоюва предишния. Но първо трябвало да намери пазара и квартала на лечителите и билкарите, където да си осигури място за спане и да предложи професионалните си услуги. После щял да мисли по въпроса за жената с малки нозе.

Още същата вечер Дао Циен се настанил на таванския етаж на голяма къща, разделена на части, превърната в истински мравуняк, тъй като във всяко помещение живеело отделно семейство. В неговата стая — тъмен и задушен тунел без прозорец, дълъг три метра на метър ширина — заедно с отличителната воня на мръсотията се просмуквали изпаренията от гозбите и нощните гърнета на останалите наематели. След изтънчения дом на учителя Дао сякаш попаднал в леговище на плъхове, но тогава си дал сметка, че колибата на родителите му била още по-бедна. Като несемеен мъж, не се нуждаел от повече пространство, нито от удобства, рекъл си той, а само от тясно кътче, за да си постеле рогозката и да подреди оскъдните си вещи. След време, когато се оженел, щял да си намери подходящо жилище, за да приготовлява лекарства, да приема пациенти и да се радва на подобаващите грижи на жена си. Но засега, докато установял полезни запознанства, за да получи работа, квартирата му предлагала поне покрив и известно уединение. Оставил багажа и отишъл да се изкъпе хубаво, да му избръснат челото и да му оправят плитката. Щом добил приличен вид, тръгнал, без да се мае, да търси игрален дом с цел да удвои капитала си за най-кратко време и така да поеме по пътя към успеха.

Дао Циен започнал да залага на фан тан и след по-малко от два часа изгубил всичките си пари, а медицинските инструменти запазил само защото не се бил сетил да ги вземе със себе си. В игралната зала ехтели толкова силни крясъци, че залозите се правели със знаци през гъстия тютюнев дим. Включил се в много проста игра с шепа жетони, захлупени под чаша. Събирали облозите, броели жетоните по четири наведнъж и който отгатнел колко остават — един, два, три или нито един — печелел. Дао Циен едва смогвал да следи с поглед ръцете на мъжа, който хвърлял и броял жетоните. Сторило му се, че онзи не играе честно, но да го обвини пред всички щяло да е толкова голяма обида, че в случай на грешка би я заплатил с живота си. В Кантон край игралните домове всеки ден събирали труповете на несполучили дръзки играчи, а Хонконг едва ли се различавал много в това отношение. Прибрал се в таванската си бърлога, проснал се на рогозката и заплакал като дете, спомняйки си как го налагал с пръчката престарелият му възпитател. Отчаянието му траяло до следващия ден, когато проумял с потресаваща яснота своето нетърпение и гордост. Тогава се разсмял от сърце на урока, убеден, че немирният дух на неговия наставник е излязъл на пътя му, за да го научи на още нещо. Сред пълния мрак го била разбудила глъчката вкъщи и на улицата. Било късно сутринта, но в неговата дупка не прониквал нито лъч естествена светлина. Облякъл пипнешком единствената смяна чисти дрехи, все още смеейки се сам на себе си, грабнал лекарската чанта и тръгнал към пазара. В района, където били подредени сергиите на татуировчиците, с навесени от горе до долу по тях парчета плат или хартия, изпъстрени с рисунки, се предлагали хиляди модели, от сдържани цветчета в индиговосин туш до приказни дракони в пет цвята, с разперени криле и огнен дъх, достатъчно големи, за да украсят целия гръб на як мъж. Дао Циен прекарал половин час в пазарлъци и най-сетне се споразумял с някакъв художник да получи татуировка срещу отвара за прочистване на черния дроб. За по-малко от десет минути човекът изписал отгоре на дясната му ръка, с която залагал, думичката „не“ с красиви строги линии.