Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Свали си ризата, синко, ще трябва хубавичко да те наложа, дано най-сетне проумееш. Колко пъти съм ти казвал, че най-големите беди на Китай са хазартът и публичните домове? На комар хората пропиляват плодовете на труда си, а във вертепите — здравето и живота си. С такива пороци никога няма да станеш добър лекар, нито добър поет.

Дао Циен бил шестнайсетгодишен, когато през 1839 г. избухнала Опиумната война между Китай и Великобритания. По онова време Китай вече бил завладян от просяците. Цели тълпи бедняци напускали земите си и пристигали с дрипите и циреите си в градовете, откъдето ги гонели насила, принуждавайки ги да бродят като глутници изгладнели кучета по пътищата на империята. Шайки разбойници и размирници устройвали засада след засада на правителствените войски в истинска безкрайна партизанска война. Настанали дни на разруха и грабеж. Отслабналата имперска армия, командвана от продажни офицери, които получавали от Пекин противоречиви заповеди, не била в състояние да даде отпор на могъщия и стегнат английски морски флот. Военачалниците не разчитали и на народната подкрепа, защото на селяните им омръзнало да гледат как войниците опустошават нивите им, опожаряват селата им и изнасилват дъщерите им. След почти четиригодишна съпротива Китай трябвало да приеме унизителното поражение, да заплати на победителите сума, равна на двадесет и един милиона долара, да им предаде Хонконг и да им разреши да създадат свои „концесии“ — жилищни квартали, снабдени с дипломатически имунитет. Обитавали ги чужденците, подсигурени със собствена полиция, обслужване, управление и закони, както и със собствени войски за отбрана — същински обособени държави на китайска територия, откъдето европейците ръководели търговията, на първо място с опиум. В Кантон неприятелите влезли едва пет години по-късно, но след като станал свидетел на срамното поражение на своя император, пред когото благоговеел, и на сриването на стопанските и нравствените устои на родината, учителят по иглотерапия решил, че повече няма смисъл да живее.

През войната сърцето на престарелия джун и се късало и той изгубил покоя, постигнат с толкова усърдие през целия му живот. Неговата безкористност и безразличието му към материалите въпроси се изострили дотам, че Дао Циен трябвало да му дава храна в устата, тъй като по цели дни не ядял нищо. Започнал да прави грешки в сметките и кредиторите захлопали по вратата, но той не им обърнал никакво внимание, защото всичко, свързано с парите му се струвало недостойно бреме, от което мъдреците били поначало освободени. В старческото си умопомрачение през последните години учителят забравил добрите си намерения да осинови своя ученик и да му намери съпруга и всъщност бил толкова отнесен, че често се вглеждал слисано в Дао Циен, без да може да си спомни името му и да го намести сред бъркотията от лица и събития, затлачили паметта му без ред и смисъл. Все пак събрал достатъчно разум, за да уточни подробностите на погребението си, защото най-важното събитие в живота на знатния китаец е собствената му смърт. Мисълта да сложи изискан край на покрусата се въртяла в главата му от доста време, но изчаквал развръзката на войната с тайната налудничава надежда да доживее победата на войските на Поднебесната империя. Наглостта на чужденците била непоносима и го изпълвала с огромно презрение към безогледните фан уей , бледи призраци, които не се миели, пиели мляко и алкохол, нямали понятие от основните правила на доброто възпитание и не били способни да почитат прадедите си както подобава. Според него търговските споразумения били израз на великодушието на императора към неблагодарните диваци, а те, вместо да му се кланят с възхвали и признателност, искали още и още. Подписването на Нанкинския договор било последният удар за джун и . Всички, от императора до най-обикновения китаец, били опозорени. Как щели да си възвърнат честта след такова падение?

Старият мъдрец се отровил, като погълнал злато. След излет на полето, където ходил да бере билки, ученикът му го намерил в градината, облегнат на копринени възглавници, облечен в бяло в знак на траур за самия себе си. Редом имало още неизстинал чай и влажна четчица за туш. На малката писмена маса, върху мекия пергамент се очертавали незавършен стих и изящно водно конче. Дао Циен целунал ръцете на човека, който му дал толкова много, а сетне поспрял за миг, за да се наслади на прелестта на прозрачните крилца на насекомото в настъпващия здрач, както би очаквал от него учителят му.