Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Ако останете доволен от лекарството, препоръчайте услугите ми на приятелите си — помолил го Дао Циен.

— Ако останете доволен от татуировката, направете същото — отвърнал художникът.

Дао Циен винаги казвал, че татуировката му донесла късмет. Излязъл от магазинчето сред олелията на пазара, запробивал си път с блъскане и с лакти в навалицата по тесните улички. Не се мяркал нито един чужденец и тържището изглеждало съвсем като кантонското. Глъчката отеквала като грохот на водопад, продавачите хвалели качествата на стоката си, а клиентите се пазарели с цяло гърло сред оглушителната врява на птиците в клетките и ревовете на животните, чакащи ред да минат под ножа. Вонята на пот, живи и умрели животни, изпражнения и боклуци, подправки, опиум, гозби и всевъзможни продукти и твари от земята, въздуха и водата, била толкова наситена, че можела да се пипне с ръка. Видял някаква жена да продава раци. Измъквала ги живи от чувал, попарвала ги за няколко минути в котел с вода, гъста и лепкава като тиня, после ги изваждала с цедката, потапяла ги в соев сос и ги предлагала на минувачите върху къс хартия. Ръцете й били покрити с брадавици. Дао Циен се договорил с нея да му дава обед в продължение на един месец в замяна на лек за нейния недостатък.

— А, виждам, че много обичате раците — рекла тя.

— Не мога да ги понасям, но ще ги ям за наказание, за да не забравя никога един урок и да го запомня завинаги.

— А ако до месец не ме излекувате, кой ще ми върне изядените раци?

— Ако до месец сте още с брадавици, ще изгубя доброто си име. Кой ще купува тогава лекарствата ми? — засмял се Дао.

— Тъй да бъде.

Ето как Дао Циен започнал новия си живот като свободен човек в Хонконг. За два-три дни възпалението на ръката му преминало и линиите на татуировката заприличали на ясно очертани синкави вени. В продължение на месец, докато обикалял сергиите на пазара, за да предлага лечителските си умения, ядял само варени раци по веднъж на ден и толкова отслабнал, че можел да пъхне монета във вдлъбнатините между ребрата си. Всяко животинче, което поднасял към устата си, борейки се с отвращението, го карало да си спомня с усмивка за своя учител, комуто също не допадали раците. Брадавиците на жената изчезнали за двайсет и шест дни и тя от благодарност разнесла добрата новина из целия квартал. Предложила му раци за още един месец, ако я излекува от пердетата на очите, но Дао решил, че вече е наказан достатъчно и може да си позволи да не вкусва такива гадини до края на живота си. Вечер се прибирал в своята хралупа капнал от умора, броял монетите на светлината на свещта, прибирал ги скришом под една дъска на пода, а после сгрявал вода на мангала, за да прокара глада си с чай. От време на време, когато нозете или волята му отмалявали, си купувал паничка ориз, малко захар или лула опиум и дълго им се наслаждавал, благодарен, че на света има такива прекрасни дарове като утешението на ориза, сладостта на захарта и несравнимите блянове на опиума. Харчел само за наема, за уроци по английски, за бръснене на челото си и за пране на дрехите, защото не бивало да ходи като просяк. Учителят му се обличал като истински мандарин. „Безупречният външен вид е белег на добро възпитание — не е все едно дали си джун и или селски знахар. Колкото по-беден е болният, по-разкошни трябва да са твоите дрехи, от уважение към него“, наставлявал го той. Малко по малко Дао Циен взел да се прочува, най-напред между хората от пазара и техните роднини, а после из квартала край пристанището, където лекувал моряците от рани след побоища, скорбут, венерически язви и отравяния.

За шест месеца Дао Циен си спечелил постоянни клиенти и започнал да се замогва. Преместил се в стая с прозорец, обзавел я с голямо легло, необходимо за след женитбата, кресло и английска писалищна маса. Купил си също и някои дрехи, тъй като от години мечтаел да се облича добре. Поставил си за задача да научи английски, защото бързо схванал в чии ръце е властта. Шепа британци управлявали Хонконг, създавали и прилагали законите, ръководели търговията и политиката. Фан уей живеели в отделни квартали и поддържали връзки само с богатите китайци, за да въртят търговия, но само на английски. А огромното мнозинство от китайците пребивавали в същото пространство и време като тях, но сякаш не съществували. Най-изтънчените стоки заминавали през Хонконг направи за салоните в Европа, където хората се пристрастили към далечната хилядолетна култура. Китайските изделия били на мода. В облеклото коприната будела повсеместен възторг, изящни мостчета с фенери и печални върби изниквали къде ли не, по подражание на изумителните тайни градини в Пекин, над градинските беседки се извисявали покриви като на пагоди, а орнаментите с дракони и вишневи цветове се повтаряли до втръсване. В нито един заможен английски дом не липсвал източен салон с параван от Коромандел 8 8 Европейското наименование на югоизточната част от крайбрежието на Индия. — Б.пр. , фигурки от порцелан и слонова кост, ветрила, бродирани със забранения бод от детски ръце, и императорски канарчета в резбовани клетки. Корабите пренасяли тези съкровища към Европа, но не се връщали празни, а внасяли от Индия опиум за контрабандна продажба и всякакви дрънкулки, разорителни за дребното местно производство. За да търгуват в собствената си страна, китайците трябвало да се състезават с англичани, холандци, французи и американци. Ала голямата беда бил опиумът. В Китай го използвали от векове за отмора и за медицински цели, но когато англичаните наводнили пазара, опиумът се превърнал в стихийно бедствие. Проникнал във всички прослойки, изсмукал силите на обществото и го разложил като мухлясал хляб.