Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Първоначално китайците гледали на пришелците с презрение, погнуса и извънмерното превъзходство на хора, смятащи себе си за единствените просветени създания на света, но за няколко години се приучили да уважават чужденците и да се боят от тях. От своя страна европейците изпитвали същото чувство на расово превъзходство, убедени, че са вестоносци на цивилизацията в земите на мръсен, грозен, непълноценен, шумен, продажен и див народ, който ядял котки и змии и убивал собствените си новородени дъщери. На малцина било известно, че китайците имали своя писменост хиляда години преди тях. Докато търговците налагали културата на опиатите и насилието, мисионерите се заели с покръстването. Християнството трябвало да се разпростре на всяка цена, защото нямало друга истинска вяра, а това, че Конфуций живял петстотин години преди Христа нищо не означавало. Нашествениците не желаели да признаят китайците за хора, но се мъчели да спасят душите им и им се отплащали с ориз, когато приемали Евангелието. Новите християни изяждали дажбата си от божия подкуп и се отправяли към следващата църква да се покръстят отново, крайно развеселени от приумицата на фан уей да проповядват вярата си, сякаш била единствено възможната. За китайците с тяхната практичност и веротърпимост духовността била по-близо до философията, отколкото до религията — била въпрос на нравственост, в никакъв случай на догма.

Дао Циен вземал уроци при свой сънародник, който говорел английски гъгниво и не произнасял съгласните, но писмено владеел езика напълно правилно. За разлика от китайските знаци европейската азбука се оказала изключително проста и след пет седмици Дао Циен четял британски вестници, без да се затруднява от буквите, макар че през няколко думи трябвало да отваря речника. Вечер учел по цели часове. Усещал липсата на почитания си наставник, насадил завинаги у него жаждата за знание, също тъй упорита като жаждата за алкохол у пияницата или за власт у кариериста. Нямал вече достъп до библиотеката на стареца, нито до неизчерпаемия му опит, нямало как да го помоли за съвет, нито да се допита до него за признаците на едно или друго неразположение. Лишен от водач, Дао се чувствал като осиротял. От смъртта на наставника си не съчинявал и не четял стихове, не намирал време да се възхищава на прекрасните гледки, да се самовглъбява в размисъл и да изпълнява всекидневните обреди и правила, облагородявали по-рано съществуването му. Долавял шум вътре в себе си и тъгувал за покоя на мълчанието и уединението, които наставникът му внушавал да пази като най-ценна придобивка. Докато упражнявал занятието си, откривал нови страни от сложната природа на човешките същества, емоционалните различия между мъжете и жените, болестите, подлежащи на изцеление само с лекарства, и разстройствата, изискващи освен това магията на добре премереното слово. Нямало обаче с кого да сподели опита си. Мечтата да си купи съпруга и да създаде семейство не напускала съзнанието му, но била призрачна и безплътна, като красив пейзаж, изрисуван върху коприна, докато в същото време желанието да си достави книги, да учи и да си намери нови наставници, готови да му помогнат по пътя към знанието, се превръщало в натрапчива страст.

Така стояли нещата, когато Дао Циен се запознал с доктор Ебенизър Хобс, английски аристократ, у когото нямало и следа от високомерие и който, за разлика от другите европейци, бил запленен от своеобразието на града. Дао видял англичанина за пръв път на пазара, заровил нос в билките и отварите в магазинчето на някакви знахари. Знаел само десет думи на мандарински, но ги повтарял толкова гръмко и убедено, че край него се събрала група от хем подигравателно настроени, хем удивени хора. Хобс привличал вниманието отдалеч, тъй като стърчал с една глава над масата от китайци. Дао Циен никога не бил срещал чужденец на пазара, твърде отдалечен от обичайните за англичаните мести, и се приближил да го разгледа отблизо. Оказал се все още млад, сух и висок човек, с благородни черти на лицето и големи сини очи. Дао Циен с радост установил, че разбира десетте израза на въпросния фан уей , а и сам знаел поне още толкова думи на английски, тъй че вероятно можели да разговарят. Поздравил го със сърдечен поклон и англичанинът му отвърнал, повтаряйки неумело жестовете му. Двамата се усмихнали, после се разсмели, предизвиквайки любезния смях на околните. Сред растящото веселие на зяпачите повели задъхан разговор от всичко двайсет зле произнесени думи и смешни ръкомахания като в улична пантомима. Скоро насъбралата се многолюдна тълпа се превивала от смях, а уличното движение се задръстило. Незабавно пристигнал британски конен полицай и наредил на множеството да се разотиде. Така между двамата мъже възникнал здрав съюз.