Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Дао Циен опознал Кантон така добре, както по-рано познавал малкото си селце. Харесвал му старинният, ограден с крепостни стени град — безреден, с криви улички и канали, с дворци и колиби, стихийно изникнали редом, с лодки по реката, където хората живеели и умирали, без никога през живота си да стъпят на брега. Младежът привикнал към климата, влажен и топъл през дългото лято, когато вилнеели тайфуните, но приятен през зимата, от октомври до март. В Кантон достъпът за пришелци бил забранен, но най-ненадейно нахлували пирати с чуждоземни флагове по мачтите. Наистина, имало определени места за търговия, където странниците можели да обменят стоки, но само от ноември до май, а и данъците, ограниченията и спънките били толкова много, че чуждите търговци предпочитали да се заселят в Макао. Рано сутрин, когато Дао Циен тръгвал за пазара, се натъквал на новородени момиченца, захвърлени на улицата или удавени в каналите, нерядко обезобразени от зъбите на кучета и плъхове. Никой не ги искал, били за боклука. За какво да храниш ненужна дъщери, чиято съдба в края на краищата е да слугува на семейството на мъжа си? „Един уродлив син е за предпочитане пред дузина дъщери, мъдри като Буда“, гласяла народната поговорка. Тъй или иначе, деца имало твърде много, а не преставали да се раждат като мишки все нови и нови. Навсякъде изобилствали публичните домове и пушалните за опиум. Кантон бил гъсто населен град, богат и весел, пълен с храмове, ресторанти и игрални домове и жителите му чествали шумно всички празненства от календара. Дори наказанията и екзекуциите се превръщали в повод за забава. Внушителни множества се събирали, за да приветстват палачите с окървавени престилки и наточени ножове, майстори в рязането на глави с един-единствен сръчен замах. Правосъдието се раздавало бързо и просто, без обжалване, но и без ненужна жестокост, освен в случаите на измяна към императора, най-тежкото възможно престъпление, изкупвано с бавна смърт и изгнание за всички роднини, обречени на робство. При по-дребните провинения се полагало бичуване или поставяне за няколко дни на дървена дъска на шията на виновника, тъй че да не може да отдъхне, нито да докосне с ръце главата си, да се нахрани или почеше. По площадите и пазарищата се изявявали разказвачите на приказки, които също като просещите монаси скитали из страната, съхранявайки хилядолетната устна традиция. Фокусници, акробати, укротители на змии, мъже, преоблечени като жени, пътуващи музиканти, магове и жонгльори се тълпели по улиците, а край тях процъфтявала търговията с коприна, чай, яспис, подправки, злато, костенуркови коруби, порцелан, слонова кост и скъпоценни камъни. Зеленчуци, плодове и месо се предлагали в пищно безредие — зелки и крехки бамбукови филизи редом с клетките за котки, кучета и еноти, които, по избор на клиента, месарят убивал и одирал с едно-единствено движение. Имало цели улици само за продажба на птички, защото в никой дом не бивало да липсват пернати твари в кафези — от най-простите до изваяните от скъпо дърво със сребърни и седефени инкрустации. В други улички на пазара пък се предлагали само причудливи рибки, защото носели щастие. Дао Циен, със свойственото му любопитство, се зазяпвал, намирал си приятели, а после хуквал натам, където се продавали нужните за неговия занаят стоки, за да изпълни дадената му поръчка. Можел със затворени очи да намери билкарите воден от наситения мирис на подправки, лековити растения и дървесни кори. Навити на кълбо изсушени змии били струпани като потънала в прах прежда, жаби, саламандри и незнайни морски зверове, нанизани на върви, висели като огърлица, скакалци и едри бръмбари с твърди фосфоресцентни обвивки линеели в кутии, всевъзможни маймуни чакали реда си да умрат, а мечи и орангутанови лапи, рога от антилопи и носорози, тигрови очи, перки от акула и нокти от неизвестни нощни птици се купували на килограм.

За Дао Циен първите години в Кантон преминали в учене, работа и служба при престарелия му наставник, когото вече почитал като свой дядо. Били щастливи години. Споменът за роднините се изпарил и Дао дори забравил лицата на баща си и братята си, но не и на майка си, понеже тя често му се явявала. Науката скоро престанала да бъде задължение за него и се превърнала в копнеж. Щом попаднел на нещо ново, тичал развълнуван да го разкаже на учителя си. „Колкото повече учиш, по-скоро ще разбереш колко малко знаеш, смеел се старецът“. По собствено желание Дао Циен решил да усвои и мандарински, и кантонски, защото говорът от родното му село бил крайно ограничен по обхват. Попивал знанията с изумителна бързина и старият човек на шега го упреквал, че краде дори сънищата му, но страстта към преподаването го правела щедър. Споделил с момчето всичко, което то искало да знае, не само в полето на медицината, но и в други области на богатия му запас от знания и изтънчената му култура. Добродушен по природа, той все пак бил строг в порицанията и взискателен в труда, защото, както казвал, „не ми остава много време и не мога да отнеса на оня свят всичко, което знам — все някой трябва да черпи от него след смъртта ми“. Ала предупреждавал младежа, че ламтежът за знания грози човека също както лакомията и сладострастието. „Мъдрецът нищо не пожелава, не съди и не крои планове; разсъдъкът му винаги е свободен, а в сърцето му цари мир“, твърдял той. Укорявал ученика си за грешките му с такава горест, че Дао Циен предпочитал да бъде нашибан с пръчка, ала подобен подход не съответствал на нагласата на джун и , защото той никога не допускал гневът да ръководи действията му. Биел го обаче с бамбукова тояжка — тържествен, без раздразнение, но с твърди възпитателни намерения — единствено в случаите, когато установял без никакво съмнение, че ученикът му се е поддал на изкушението на комара или е платил, за да легне с жена. Дао Циен добил навика да замазва сметките при пазаруване, за да залага в игралните домове, на чиято притегателна сила му било невъзможно да се противопостави, или пък търсел бърза утеха, с отстъпка като за ученик, в обятията на някоя от пациентките си от публичните домове. Господарят му тутакси го разкривал, защото, ако губел в играта, не можел да обясни къде са парите, останали след покупките, а ако печелел, не умеел да прикрие повишеното си настроение. Жените пък старецът подушвал в кожата на младежа.