Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Първоначално Дао Циен не се наричал така. Всъщност до единадесетата си година той нямал име, понеже родителите му били твърде бедни, за да се занимават с такива подробности и го зовели просто Четвъртия син. Роден бил девет години преди Елайза, на село в провинция Гуандун, на ден и половина път пеша от град Кантон. Произхождал от семейство на знахари. В продължение на безброй поколения мъжете от неговия род си предавали от баща на син знания за лековитите растения, умения за отстраняване на вредните секрети, заклинания за пропъждане на демоните и майсторство в правилното насочване на жизнената сила — ци . В годината, когато се родил Четвъртия син, семейството изпаднало в крайна нищета, след като постепенно изгубило земята си, заграбена от лихвари и комарджии. Имперските чиновници събирали данъци, заделяли парите за себе си, а после въвеждали нови налози, за да прикрият кражбите, а освен това искали непозволени комисиони и подкупи. Като повечето селяни мъжете от семейството на Четвъртия син не можели да плащат. Когато успявали да потулят от мандарините някоя и друга пара от нищожните си доходи, веднага я прахосвали на комар, едно от малкото развлечения, достъпни за бедняците. Хората като тях залагали на състезания на жаби и скакалци, или на бой на хлебарки, или на разни народни игри, например на фан тан .

Като малък Четвъртия син бил жизнерадостен, смеел се на всичко, но притежавал огромна способност да се съсредоточава и изпитвал силна жажда за знания. На седем години осъзнал, че добрият лечител умее да поддържа в равновесие ин и ян , а на девет познавал свойствата на местните билки и помагал на баща си и по-големите си братя в приготовлението на разните лапи, мехлеми, отвари за засилване, балсами, сиропи, прахове и хапчета от селската фармакопея. Бащата и Първия син обикаляли пеш от село на село и предлагали лечение и лекарства, а Втория и Третия син обработвали мизерното парче земя — единственият семеен капитал. Задачата на Четвъртия син била да бере билки и той я изпълнявал с удоволствие, защото му позволявала да скита свободно из околността, да си измисля игри и да подражава на гласовете на птиците. Понякога, ако й оставали сили след безкрайните домашни задължения, го придружавала и майка му — като жена тя не можела да работи на полето, без да си навлече подигравките на съседите. Преживявали с мъка и все повече затъвали в дългове до пагубното лято на 1834 г., когато върху семейството налетели най-злите демони. Най-напред котел с вряла вода се обърнал върху най-малката дъщеря, едва двегодишна, и я попарил от глава до пети. Наложили изгарянията с яйчен белтък и церили момиченцето с подбрани за такива случаи треви, но за по-малко от три дни то се уморило да страда и издъхнало. Майката не могла да го понесе. Била изгубила и други деца в крехка възраст и кончината на всяко от тях оставяла рана в душата й, ала злополуката с дъщеричката била като последното оризово зрънце, което преобръща купичката. Жената видимо залиняла, слабеела от ден на ден, кожата й добила зеленикав оттенък, костите й станали трошливи, а отварите на мъжа й не успели да спрат загадъчната неумолима болест. Една сутрин я намерили вкочанена, с усмивка на облекчение и успокоен поглед, защото най-сетне отишла при мъртвите си рожби. Ставало дума за жена и погребалните обичаи били много прости. Синовете не били в състояние да платят на монах, а и не разполагали с ориз, за да почерпят роднините и съседите по време на обреда, но поне направили нужното духът й да не се свре на тавана, в кладенеца или в мишите дупки, та сетне да излиза оттам и да ги мъчи. Без майката, съумяла с безгранични усилия и търпение да задържи семейството сплотено, се оказало невъзможно да спрат бедствията. Настъпила година на тайфуни, слаба реколта и глад и обширните земи на Китай се задръстили от просяци и разбойници. Братята продали седемгодишната си сестричка на някакъв търговец и повече не чули за нея. Първия син, предопределен да замести бащата в занаята на пътуващ лекар, бил ухапан от болно куче и не след дълго умрял в гърчове и с пяна на уста. Втория и Третия син вече били на възраст да работят и върху тях легнала отговорността да се грижат за баща си до края на живота му, да изпълнят погребалните обреди след смъртта му и да почитат неговата памет и тази на другите прадеди мъже до пет поколения назад. Четвъртия син не бил от особена полза, пък и нямало как да го изхранят, затова баща им го продал в робство за десет години на някакви търговци, чийто керван минал край селото. По онова време момчето било единайсетгодишно.