Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Бяха вкарали Елайза на кораба в чувал, носен на рамо от един от многото докери, които качиха товарите и багажа във Валпараисо. Тя тъй и не разбра как Дао Циен е съумял да си осигури съучастничеството му и да надхитри капитана и щурмана, докато отбелязваха в книгата всички стоки. Няколко часа по-рано бе избягала чрез сложна измама, започнала с подправена писмена покана от семейство Дел Валие да посети имението им за няколко дни. Хрумването не бе лишено от смисъл. Неведнъж преди това дъщерите на Агустин дел Валие я бяха канили в чифлика и мис Роуз й бе разрешавала да отиде, естествено, придружена от мама Фресия. Елайза се сбогува с Джереми, мис Роуз и вуйчо си Джон с престорена лекота, макар в гърдите си да усещаше тежест, сякаш бе затисната от скала. Когато ги видя, седнали край масата за закуска, с английските вестници в ръце, в пълно неведение относно нейните планове, мъчителното раздвоение без малко щеше да я накара да се откаже. Те бяха единственото й семейство и означаваха за нея сигурност и благоденствие, ала тя бе прекрачила границата на приличието и връщане назад нямаше. Съмърсови я бяха възпитали в строги правила на порядъчно поведение и тежко провинение като нейното петнеше достойнството на всички. Бягството й накърняваше семейната чест, но поне им оставяше неизвестността — нищо не пречеше да обявят, че е умряла. Каквото и обяснение да измислеха за пред хората, Елайза нямаше да е там и нямаше да види как се терзаят от позора. Да замине да търси любовника си, й се струваше единственият възможен изход, но в мига на мълчаливата раздяла я облада такава горест, че бе на път да се разплаче и да признае истината. В този миг образът на Хоакин Андиета от нощта на заминаването му й се яви с безпощадна яснота, за да й напомни любовния дълг. Тя приглади няколко кичура, изплъзнали се от сресаните коси, наложи италианската сламена шапчица и излезе помахвайки с ръка за сбогом.

В куфара приготвен от мис Роуз, бяха най-хубавите й летни рокли; носеше и малко пари, откраднати от стаята на Джереми Съмърс и накитите от своя чеиз. Изкушаваше се да добави към тях и скъпоценностите на мис Роуз, но в последния миг надделя уважението към жената, превърнала се в нейна майка. В стаята си, в опразненото ковчеже, мушна кратка записка с благодарност за всичко, което й бяха дали, и с нови уверения, че ги обича силно. В добавка призна какво отнася със себе си, за да спести излишните подозрения към прислугата. Мама Фресия бе сложила в багажа най-здравите й боти, както и бележниците й и пакетчето с любовните писма от Хоакин Андиета. Освен това Елайза носеше дебело одеяло от кастилска вълна, подарък от вуйчо й Джон. Излязоха, без никой да се усъмни в нещо. Кочияшът ги остави на улицата на семейство Дел Валие и без да изчака да им отворят портата се изгуби от поглед. Тогава мама Фресия и Елайза се отправиха към пристанището, за да се срещнат с Дао Циен на уреченото място и час.

Той ги очакваше. Пое куфара от ръцете на мама Фресия и даде знак на Елайза да го последва. Девойката и бавачката дълго се прегръщаха. Със сигурност знаеха, че няма да се видят повече, но никоя от тях не се разплака.

— Какво ще кажеш на мис Роуз, мамичко?

— Нищо. Заминавам направо при своите на юг, там никой няма да ме открие.

— Благодаря ти, мамичко. Никога няма да те забравя…

— А аз ще се моля всичко да е наред, момичето ми — бяха последните думи, които Елайза чу от устата на мама Фресия, преди да влезе в близката рибарска колиба след китайския готвач.

В сумрачното дъсчено помещение без прозорци, където въздухът проникваше само през вратата и миришеше на мокри мрежи, Дао Циен връчи на Елайза торбести панталони и стара износена блуза и с жест я накара да ги облече. С нищо не показа, че ще излезе или ще се извърне от вежливост. Елайза се поколеба, понеже никога не бе сваляла дрехите си в присъствието на мъж, освен пред Хоакин Андиета, но Дао Циен не долови смущението й, тъй като не притежаваше усет за лично пространство и приемаше за нещо естествено тялото и неговите дейности, а свенливостта според него бе по-скоро недостатък, нежели добродетел. Тя осъзна, че не е моментът да придиря, защото корабът тръгваше още същата сутрин и последните лодки отнасяха изостаналия багаж. Свали от главата си сламената шапчица, разкопча сахтиановите боти и роклята, смъкна фустите и примряла от срам, направи знак на китаеца да й помогне да развърже корсета. Докато облеклото й на английска госпожица се свличаше на купчини на пода, тя губеше една по една допирните си точки с познатата действителност и навлизаше безвъзвратно в чудноватото видение, в каквото щеше се превърне животът й през следващите години. Ясно изпита усещането, че започва нова история и че тя е едновременно нейна главна героиня и нейна разказвачка.