Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Тя прие капитан Джон Съмърс и сестра му Роуз на чай, когато обедният пек бе понамалял и откъм морето се надигаше прохладен ветрец. Бе облечена прекалено скъпо за скромното пристанищно общество, от глава до пети в муселин и кремави дантели, с венец от къдрици над ушите и повече накити от допустимото за този час на деня. Бавачка в униформа държеше палавото й двегодишно момченце, докато тя поднасяше парченца торта към муцунката на космато кученце, свито в нозете й. Първият половин час премина в опознаване, пиене на чай и спомени за Джейкъб Тод.

— Какво стана с нашия добър приятел? — запита Паулина, защото никога не забравяше помощта на особняка англичанин в любовната й история с Фелисиано.

— От доста време не съм чувал за него — отговори капитанът. — Преди няколко години замина с мен за Англия. Беше доста потиснат, но морският въздух му се отрази благотворно и когато пристигнахме, си бе възвърнал доброто настроение. Според последните ми сведения, се готвел да създаде утопична колония.

— Да създаде какво? — възкликнаха в един глас Паулина и мис Роуз.

— Група, отделена от обществото, със собствени закони и управление, ръководена от принципите на равенството, свободната любов и съвместния труд, доколкото разбрах. Поне така ми обясняваше през цялото време, докато пътувахме.

— Той е по-смахнат, отколкото го смятахме — заяви мис Роуз с известно съчувствие към предания си кандидат.

— Винаги обявяваме за смахнати хората със собствен начин на мислене — отбеляза Паулина. — Самата аз имам идея и бих желала да я обсъдим с вас, капитан Съмърс. Вече огледахте „Фортуна“. За колко време би стигнала с пълна пара от Валпараисо до залива Пенас?

— До залива Пенас? Това е на юг от юга!

— Така е. По-надолу от Пуерто Айсен.

— Но какво ще търся там? Нататък има само острови, гори и дъжд, госпожо.

— Познавате ли онези места?

— Да, но мислех, че ще пътувам до Сан Франсиско.

— Опитайте от тези пастички, превъзходни са — прикани ги тя, като галеше кученцето.

Докато Джон и Роуз Съмърс разговаряха с Паулина в салона на Английския хотел, Елайза крачеше до мама Фресия в квартал „Алмендрал“. По това време започваха да пристигат учениците и гостите за сбирката в танцовата школа и по изключение мис Роуз й бе разрешила да отиде за няколко часа, придружавана от бавачката. Обикновено не я пускаше да ходи в школата без нея, но учителят по танци предлагаше спиртни напитки едва след залез-слънце и в ранните следобедни часове буйните младежи стояха надалеч. Елайза, решена да се възползва от единствената възможност да излезе на улицата без мис Роуз, замоли индианката да й помогне да изпълни плана си.

— Благослови ме, мамичко. Трябва да стигна до Калифорния и да потърся Хоакин — увещаваше я тя.

— Къде ще ходиш сама, и то бременна? — ахна ужасена бавачката.

— И да не ми помогнеш, пак ще замина!

— Ще обадя всичко на мис Роуз!

— Ако й кажеш, ще се убия. А после ще ти се явявам всяка нощ и ще те мъча, докато си жива, кълна ти се — отвърна девойката ожесточено и твърдо.

Предния ден бе видяла на пристанището как група жени се пазаряха да ги качат на един кораб. Изглеждаха съвсем различно от обичайните минувачки в града, лете и зиме увити в черни наметки, затова предположи, че са от развратниците, с каквито се веселеше вуйчо й Джон. „Това са развалени жени, лягат с мъже за пари и ще отидат право в пъкъла“, й бе обяснила някога мама Фресия. Бе доловила и откъслечни думи, когато веднъж капитанът разказваше на Джереми Съмърс за чилийките и перуанките, които заминавали за Калифорния с намерението да измъкнат златото от миньорите, но нямаше представа как става това. Ала щом онези жени можеха да пътуват сами и да оцелеят без чужда помощ, тя също щеше да се справи, заключи Елайза. Пристъпваше бързо, с разтуптяно сърце, полускрита зад ветрилото, изпотена от декемврийската горещина. В малка кадифена торбичка носеше накитите от чеиза си. Новите й ботинки се оказаха истинско мъчение, корсетът я стягаше в талията, а от вонята, лъхаща от откритите канавки, по които се стичаха нечистотиите на града, й се гадеше още повече, ала вървеше изправена, както бе възпитана през годините, когато пазеше равновесие с книга върху главата и свиреше на пиано с привързана към гърба метална пръчка. Мама Фресия пъшкаше и негодуваше на своя език и едва смогваше да я настигне с разширените вени и тлъстините си. Къде отиваме, момиче, за бога? Но Елайза не бе в състояние да й отговори, понеже не знаеше. Едно бе ясно — нямаше как да заложи скъпоценностите и да си купи билет за Калифорния, защото вуйчо й Джон непременно щеше да научи. Въпреки че всеки ден тук хвърляха котва десетки кораби, Валпараисо бе малък град и на пристанището всички познаваха капитан Джон Съмърс. Девойката не разполагаше и с лична карта, още по-малко с паспорт, а и не бе възможно да получи документи, тъй като тъкмо тогава легацията на Съединените щати в Чили бе затворена поради нещастната любов на американския дипломат към някаква чилийска дама. Елайза реши, че единственият начин да последва Хоакин Андиета в Калифорния бе да се промъкне тайно на някой кораб. Вуйчо й Джон разказваше, че понякога, с помощта на човек от екипажа, на борда се качвали нередовни пътници. Навярно някои успявали да се укрият по време на пътуването, други умирали и труповете им били изхвърляни незабелязано в морето, но ако ги видел, той наказвал по равно и пътника, и неговите съучастници. В такива случаи, споделяше вуйчо й, налагал с най-голяма строгост неоспоримата си власт като капитан — в открито море не съществували други закони и правосъдие, освен неговите.