Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Можете ли да ме скриете на някой кораб? Трябва да стигна до Калифорния — обясни му тя.

— Защо? Това не е място за жени, а само за разбойници.

— Търся нещо.

— Злато ли?

— По-ценно от златото.

Китаецът зяпна от изненада, защото дотогава не бе срещал жена, способна да стигне до такава крайност в истинския живот, извън класическите романи, чиито героини на финала неизменно загиваха.

— С тази огърлица можете да си купите билет. Не е нужно да пътувате скришом — поясни й Дао Циен, тъй като не мислеше да си усложнява живота с нарушения на закона.

— Никой капитан няма да ме вземе, без да съобщи на близките ми.

След първоначалната изненада, Дао Циен направо се втрещи — тя откровено се готвеше да опозори семейството си и се надяваше той да й помогне? Несъмнено в тялото й се бе вселил демон. Елайза посегна още веднъж към торбичката, извади златна брошка с тюркоази и я постави на коляното му редом с огърлицата.

— Обичали ли сте някога някого повече от собствения си живот, господине? — рече тя.

За пръв път, откакто се познаваха, Дао Циен я погледна в очите и навярно съзря нещо в тях, защото взе огърлицата и я пъхна под ризата си, а после й върна брошката. Стана, намести памучните си панталони и касапския нож на пояса и отново се поклони тържествено.

— Вече не работя за капитан Съмърс. Утре бригантината „Емилия“ вдига котва на път за Калифорния. Елате довечера в десет и ще ви кача на борда.

— Как?

— Не зная. Ще видим.

Дао Циен отново закима вежливо на раздяла и се отдалечи тихо и бързо, сякаш се бе изпарил. Елайза и мама Фресия се върнаха в танцовата школа тъкмо навреме, за да заварят кочияша, който от половин час ги чакаше и току надигаше манерката.

Някога напета и бърза, френска по произход, бригантината „Емилия“ вече бе прекосила много морета и отдавна бе забравила дръзката си младост. Тялото й бе изпъстрено с белези от дългите плавания, застарелите й хълбоци бяха натежали от полепнали миди, грохналите й стави скърцаха под напора на вълните, а зацапаните платна бяха кърпени безброй пъти като останки от одрипавяла фуста. Когато в слънчевото утро на 18 февруари 1849 г. бригантината вдигна котва от Валпараисо, на борда й имаше осемдесет и седем пътници от мъжки пол, пет жени, шест крави, осем свине, три котки, осемнайсет моряци, капитан холандец, щурман чилиец и готвач китаец. На „Емилия“ пътуваше и Елайза, но за присъствието й знаеше единствено Дао Циен.

Пътниците от първа класа бяха наблъскани на надстройката на носа, всички накуп, но все пак доста по-удобно от останалите, натикани в малки кутийки за по четири души или налягали направо на палубите, след като бяха хвърляли жребий къде да сместят вързопите си. Кабина под водолинията бе определена за петте чилийки, тръгнали да си опитат късмета в Калифорния. На пристанище Каляо щяха да се качат още две перуанки и без много глезотии щяха да се сместят при тях по две на койка. Капитан Винсент Кац разпореди на моряците и пътниците да нямат никакво вземане-даване с дамите, защото не допускал непристойни връзки на кораба си, а очевидно от негова гледна точка въпросните особи не бяха от най-добродетелните, но, естествено, по време на плаването заповедта му бе многократно пренебрегвана. На мъжете липсваше дамско общество, а жените, клети блудници, впуснали се в премеждията, нямаха пукната пара в джоба. Кравите и свинете, здраво привързани в тесни ясли на задната палуба, щяха да осигуряват прясно мляко и месо за всички, защото основната храна се състоеше от фасул, твърд черен сухар, сушено осолено месо и каквато риба успееха да уловят. За да разнообразят оскъдицата, пасажерите с повече възможности си носеха собствени провизии, преди всичко вино и тютюн, но мнозинството гладуваха. Две от котките се разхождаха свободно, за да държат на разстояние плъховете, понеже инак гризачите се плодяха до безчет през двата месеца плаване. Третата котка бе затворена при Елайза.

В търбуха на „Емилия“ бе събран всевъзможен багаж на пътниците, както и товарът, предназначен за търговия в Калифорния, натрупан така, че ограниченото пространство да се използва в най-голяма степен. Нищо не биваше да се пипа до крайната точка на пътуването, затова там можеше да влиза само готвачът, единственият, имащ право на достъп до строго разпределените дажби от продуктите. Дао Циен носеше ключовете окачени на кръста си и отговаряше лично пред капитана за съдържанието на трюмовете. Там, в най-дълбокото и тъмно място на кораба, бе скрита Елайза. Стените и покривът на хралупата й, с размери два на два метра, бяха образувани от бали и сандъци със стока, за легло й служеше един чувал, а за осветление имаше само останка от свещ. Разполагаше с паничка за храна, кана за вода и нощно гърне. Можеше да направи няколко крачки и да се протегне между денковете, можеше освен туй да плаче и да крещи колкото й глас държи, защото грохотът на вълните, разбиващи се в кораба, заглушаваше виковете й. Единствената й връзка с външния свят бе Дао Циен, който слизаше по всякакви поводи и при всяка възможност, за да я нахрани и да изпразни гърнето. За дружина си имаше само котката, затворена в трюма, за да се бори с плъховете, но през безкрайните кошмарни седмици на плаването клетото животно се побърка и в края на краищата Дао Циен му тегли ножа от състрадание.