Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Повечето от нелегалните сделки на пристанището според вуйчо й се сключвали в кръчмите. Елайза никога не бе стъпвала по такива места, но видя женска фигура да се отправя към близкото заведение и разпозна една от жените, които предния ден на кея искаха да се качат на кораба. Беше млада и закръглена, с две черни плитки, спуснати на гърба, облечена бе в памучна пола и бродирана блуза, с кърпа на раменете. Елайза я последва, без да се колебае, а мама Фресия остана на улицата да нарежда: „Там влизат само уличници, момичето ми, това е смъртен грях!“ Елайза бутна вратата и й трябваха няколко минути, за да се нагоди към полумрака и застоялия въздух, наситен с мирис на тютюн и вкисната бира. Пивницата бе препълнена с моряци и всички погледи се насочиха към тях двете. За миг настъпи напрегнато мълчание, а после избухна хор от освирквания и просташки закачки. Другата жена си проправи войнствено път, раздавайки удари наляво и надясно, когато някой правеше опит да я докосне, но Елайза се заизмъква назад слепешката, ужасена, без да разбира какво става и защо мъжете крещят. Стигна до вратата, но се сблъска с нов клиент, който тъкмо влизаше. Човекът възкликна нещо на непознат език и я задържа, когато тя се подхлъзна по пода. Като я видя, човекът се стъписа — Елайза, с целомъдрената си рокля и ветрилото нямаше никакво място там. На свой ред и тя го погледна и веднага позна готвача китаец, когото вуйчо й им бе представил предния ден.

— Дао Циен? — заговори го тя, признателна на добрата си памет.

Човекът я поздрави с долепени пред лицето длани и няколко поклона, докато в салона дюдюканията продължаваха. Двама моряци се надигнаха и олюлявайки се, приближиха към тях. Дао Циен посочи на Елайза изхода и излязоха.

— Мис Съмърс? — попита той навън.

Елайза кимна, но не успя да каже нищо, защото ги прекъснаха двамата моряци, надвесени на вратата, видимо пияни, готови за свада.

— Как смееш да досаждаш на прекрасната госпожица, мръсен китаецо? — викнаха заплашително.

Дао Циен сведе глава, обърна се и понечи да се отдалечи, но един от мъжете го настигна сграбчи го за плитката и я дръпна, докато другият фъфлеше ласкателства с тежък дъх на вино в лицето на Елайза. Бърз като котка, китаецът се извъртя и застана срещу нападателя си. Държеше огромния нож в ръка и на лятното слънце острието святкаше като огледало. Мама Фресия нададе вой и тутакси ритна като кон по-близкия моряк, сграбчи Елайза за лакътя и въпреки дебелината си хукна с неподозирана пъргавина надолу по улицата. Тичаха няколко пресечки, надалеч от квартала на разврата, и спряха чак на площадчето „Сан Агустин“, където мама Фресия се стовари разтреперана на най-близката пейка.

— Ох, момичето ми! Научат ли господарите, ще ме убият. Да се прибираме тозчас!

— Не съм свършила работата, за която дойдох, мамичко. Трябва да се върна в кръчмата.

Мама Фресия застана пред нея със скръстени ръце и решително отказа да помръдне, а Елайза заснова с широки крачки напред-назад, като се мъчеше да състави някакъв план сред цялата бъркотия. Не разполагаше с много време. Разпорежданията на мис Роуз бяха съвсем ясни — точно в шест колата щеше да ги чака пред танцовата школа, за да ги закара обратно вкъщи. Трябваше да действа незабавно, реши Елайза, защото друга възможност нямаше да има. Точно тогава видяха китаеца кротко да идва към тях с гъвкавата си походка и с невъзмутима усмивка. Повтори обичайните поклони за поздрав, а сетне се обърна към нея на правилен английски и я запита дали почитаемата дъщеря на капитан Джон Съмърс се нуждае от помощ. Тя поясни, че не е дъщеря, а племенница, и в прилив на внезапно доверие или отчаяние му призна, че наистина й е нужна помощта му, ала въпросът е много личен.

— Нещо, което капитанът не бива да узнае?

— Никой не бива да узнае!

Дао Циен се извини. Капитанът е добър човек, рече, макар че го отвлякъл грубо, за да го качи на кораба си, но после се държал прилично с него и той не възнамерявал да го мами. Съкрушена, Елайза се отпусна на пейката и захлупи лице с дланите си, под погледа на мама Фресия, която наблюдаваше двамата, без да знае думичка английски, но се досещаше за плановете й. Накрая индианката застана до Елайза и побутна кадифената торбичка с накитите от чеиза.

— Да не смяташ, че на този свят някой прави нещо даром, дъще? — рече тя.

Елайза схвана начаса. Изтри сълзите си и покани китаеца да седне, посочвайки му мястото до себе си на пейката. Бръкна в торбичката, извади перлената огърлица, подарена от вуйчо й Джон предишния ден, и я постави на коленете на Дао Циен.