Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Много ли е голяма Калифорния? — запита Елайза, като се стараеше гласът й да не издаде сърдечните й тревоги.

— Донеси картата, ще ти я покажа. Много по-голяма е от Чили.

— А как се стига до златото?

— Казват, че било навсякъде.

— А ако, да речем, човек реши например да намери някого в Калифорния…

— Ще е доста трудна задача — отвърна капитанът и се втренчи с любопитство в лицето на Елайза.

— Ще ходите ли там при следващото пътуване, вуйчо?

— Получих добро предложение и съм склонен да приема. Чилийски предприемачи замислят да установят редовна линия за превоз на товари и пътници до Калифорния. Трябва им капитан за техния параход.

— Значи ще те виждаме по-често, Джон! — възкликна Роуз.

— Но ти нямаш опит на параход — подхвърли Джереми.

— Нямам, но познавам морето по-добре от всеки друг.

Вечерта на уречения петък Елайза изчака къщата да утихне, за да се добере до колибата в най-отдалечения двор, където я чакаше мама Фресия. Измъкна се от леглото и заслиза боса, само в батистената си нощница. Не знаеше какъв лек й готвят, но със сигурност щеше да се измъчи — опитът й подсказваше, че всички лекарства са неприятни, но индианските бяха направо противни. „Не се бой, момиче, ще ти дам толкова ракия, че като изтрезнееш и дойдеш на себе си, няма да си спомняш за болката. Ще ни трябва обаче много платно, за да спрем кръвта“, бе рекла бавачката. Когато посрещаше любовника си, Елайза неведнъж бе прекосявала цялата къща по същия път в тъмнината и нямаше нужда от особена подготовка, но тази нощ се движеше бавно, спираше се и й се искаше да я изненада някое от добре познатите в Чили силни земетресения, да срине всичко, та да има сериозна причина да не се яви при мама Фресия. Усети нозете си ледени и по гърба й пробягаха тръпки. Не разбра дали е студ, страх от предстоящото изпитание, или пък е последното предупреждение на собствената й съвест. Още при първото подозрение за бременността бе доловила онзи глас, гласа на детето дълбоко вътре в утробата й — бе сигурна, че то зове за правото си на живот. Стараеше се да го заглуши и да не се замисля, защото бе в безизходица и когато състоянието й започнеше да личи, за нея нямаше да има надежда, нито прошка. Никой нямаше да прояви разбиране спрямо греха й и нямаше начин да възстанови изгубената си чест. Нито молитвите, нито свещите на мама Фресия щяха да предотвратят бедствието — любовникът й не можеше току-тъй да се върне от сред път и да се ожени за нея, преди бременността да е станала очевидна. Вече бе късно затова. Плашеше я мисълта, че ще свърши като майката на Хоакин, белязана от позорно клеймо, отхвърлена от семейството си, затънала в нищета и самота с извънбрачната си рожба. Не би понесла да я прогонят и предпочиташе направо да умре. А да умре можеше още тази нощ, в ръцете на добрата жена, която я бе отгледала и я обичаше повече от всеки друг на света.

Всички се прибраха по стаите си рано, само капитанът и мис Роуз се заседяха в салончето за шев и си шепнаха с часове. При всяко гостуване Джон Съмърс донасяше книги за сестра си, а на тръгване отнасяше някакви загадъчни пакети — Елайза предполагаше, че съдържат писанията на мис Роуз. Беше я виждала грижливо да увива тетрадките, след като ги бе изпълвала със сбития си почерк в следобедите на безделие. От уважение или от своеобразно неудобство никой не споменаваше за тях, също както не се говореше за бледите й акварели. Писането и рисуването се възприемаха като несъществени отклонения — без да са недостойни, те не заслужаваха и похвала. Съмърсови посрещаха с подобно безразличие и готварските умения на Елайза — опитваха ястията й мълчаливо, но променяха темата, ако някой от гостите заговореше за тях. В замяна на това Елайза получаваше незаслужени ръкопляскания за измъчените си изпълнения на пиано, макар те да служеха единствено за неумел акомпанимент на чуждото пеене. През целия си живот Елайза бе гледала наставницата си да пише, но никога не бе я питала какво пише, нито пък бе чула да се интересуват от това Джереми или Джон. Любопитно й бе да узнае защо вуйчо й отнася скришом тетрадките на мис Роуз, но без никой да й го каже, разбираше, че се докосва до една от основните тайни, крепящи семейното равновесие, и нарушаването й би срутило с един замах крехката постройка, обитавана от всички тях. Джереми и Роуз отдавна вече спяха в стаите си и Елайза предположи, че вуйчо й Джон е излязъл на кон след вечеря. Познаваше навиците на капитана и заключи, че е на гуляй при леконравните си приятелки, същите, които го поздравяваха по улицата, ако мис Роуз не беше с него. Знаеше, че при тях се танцува и се пие, но тъй като бе слушала да се намеква за проститутки само шепнешком, с недомлъвки, не й идваше на ум нищо по-непристойно. Мисълта, че някой върши за пари или за забава онова, което тя бе правила с Хоакин Андиета от любов, не се побираше в мозъка й. Според нейните предвиждания, Джон нямаше да се прибере до късно сутринта на следващия ден, затова изпита невъобразим ужас, когато на долния етаж някой я сграбчи в мрака. Усети топлината на едро тяло до своето, дъх на спирт и тютюн я лъхна в лицето и веднага позна вуйчо си. Опита да се отскубне, като трескаво запрехвърля в ума си обяснения задето е по нощница на това място по това време, но капитанът я поведе право към библиотеката, едва осветена през прозореца от слабите лунни лъчи. Накара я да седне в креслото от английска кожа на Джереми и затърси кибрит, за да запали лампата.