Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

На 22 декември вечерта се сбогува с Елайза и с майка си и на другия ден тръгна към Калифорния.

Мама Фресия попадна на любовните писма случайно, докато скубеше лук в малката зеленчукова градина на двора и мотичката удари в тенекето. Не знаеше да чете, но един поглед й бе достатъчен, за да разбере какво е открила. Понечи да предаде писмата на мис Роуз, защото стигаше само да ги подържи в ръка, за да усети опасността, и бе готова да се закълне, че привързаният с панделка пакет тупти като живо сърце, ала обичта й към Елайза надделя над разума и вместо да иде при господарката, прибра писмата обратно в бисквитената кутия, скри я под широката си черна пола и въздишайки, се запъти към стаята на девойката. Завари Елайза да седи с изправен гръб и ръце в скута, сякаш бе на църква, загледана през прозореца към морето с толкова съкрушено изражение, че дори въздухът край нея тегнеше, изпълнен с прокоби. Мама Фресия положи кутията върху коленете й и напразно зачака обяснение.

— Този мъж е дявол. Ще ти донесе само беди — й рече най-сетне.

— Бедите вече започнаха. Преди шест седмици замина за Калифорния, а на мен ми спря мензисът.

Мама Фресия приседна на пода с подвити нозе, както винаги когато останеше без дъх, и взе да се олюлява напред-назад с тихи стенания.

— Мълчи, мамичко, мис Роуз ще те чуе — помоли Елайза.

— Дете от канавката! Копеле! Какво ще правим, момичето ми? Какво ще правим сега? — не спря да се вайка жената.

— Ще се оженя за него.

— Как, щом не е тук?

— Трябва да ида при него.

— Ох, Исусе Христе! Ти луда ли си? Ще ти намеря лек и след няколко дни ще си като нова.

Тя приготви отвара от пореч и кокоши курешки, накиснати и тъмна бира, даде на Елайза да пие от настойката по три пъти на ден, освен това я накара да прави седящи бани със сяра и й наложи корема с компреси от горчица. Вследствие на това Елайза прежълтя и плувна в непрестанна лепкава пот, вмирисана на гнили гардении, но след цяла седмица още нямаше никакви признаци на помятане. Мама Фресия заяви, че бебето е момче и очевидно е прокълнато, затуй се е вкопчило тъй за червото на майка си. Неволята надвишаваше силите й, тя бе сатанинско дело и само магьосницата, нейната учителка, можеше да надвие такава голяма злочестина. Още същия следобед помоли господарите да я пуснат да излезе и отново извървя пеш пътя до клисурата, за да застане със сведена глава пред престарялата сляпа знахарка. Носеше й в дар две купи сладко от дюли и патица, задушена с естрагон.

Врачката изслуша последните събития, кимайки отегчено, сякаш знаеше предварително какво се е случило.

— Казвах ви аз, вироглавството е много тежка болест — захваща се в мозъка и къса сърцето. Има разни вироглавства, любовното е най-лошото.

— Можеш ли да сториш нещо за девойчето, та да изхвърли копелето?

— За можене, мога. Но пак няма да оздравее. Ще трябва да върви подир човека си.

— Отишъл е много надалеч да търси злато.

— След любовното, най-тежкото вироглавство е заради златото — изрече прорицателката.

На мама Фресия й стана ясно, че няма начин да измъкне Елайза, да я отведе до дола при знахарката, там да й се направи аборт и да се приберат заедно, без мис Роуз да ги усети. Врачката бе на сто години и през последните петдесет не бе напускала схлупената си хижа, тъй че и тя не можеше да отиде до къщата на Съмърсови, за да се погрижи за момичето. Не оставаше друго решение, освен самата тя да свърши всичко. Старицата й връчи жилава пръчка от бамбук колиуе и някакъв тъмен зловонен мехлем, после й обясни подробно как да нанесе мазилото на пръчката и да я вдене в Елайза. Научи я и на думите на клетвата, предназначена да изтръгне дяволското изчадие и в същото време да опази живота на майката. Всичко трябвало да стане в петък, единствения подходящ ден от седмицата, подчерта тя. Мама Фресия се прибра много късно, без сили, с пръчката и помадата под наметката.

— Моли се, момиче, след две вечери ще те излекувам — съобщи тя на Елайза, когато й занесе чашата шоколад за закуска в леглото.

Капитан Джон Съмърс пристигна във Валпараисо тъкмо в деня, указан от знахарката. Бе вторият петък на февруари и лятото бе в разгара си. Заливът кипеше от усилен труд около петдесетината кораби, хвърлили котва в пристанището, а още съдове чакаха ред в открито море, за да се долепят до кея. Както винаги Джереми, Роуз и Елайза посрещнаха чаровния вуйчо, отрупан с новини и подаръци. Богаташите, надошли, за да разгледат корабите и да си купят контрабандни стоки, се провираха сред моряци, пътници, докери и митнически служители, а проститутките, застанали на пост на известно разстояние, предвкусваха скорошните печалби. През последните месеци, откак вестта за златото раздухваше користта на мъжете по всички брегове на света, корабите пристигаха и заминаваха с лудешка бързина и публичните домове едва смогваха да обслужат клиентите. Но най-безстрашните жени не се задоволяваха с благоприятния момент за работа във Валпараисо, а пресмятаха по колко ще изкарват в Калифорния, където, както се говореше, на всяка жена се падали по двеста мъже. Хората се препъваха в каруци, добитък и товари, звучеше реч на няколко езика, ехтяха корабните сирени и свирките на пазачите. Мис Роуз, с ухаеща на ванилия кърпичка пред носа, оглеждаше пътниците в лодките и търсеше любимия си брат, докато Елайза душеше въздуха и се мъчеше да разграничи и определи миризмите. Вонята на рибата, наслагана в големи кошове на слънце, се смесваше с тежкия дъх от изпражненията на товарните животни и човешката пот. Тя първа видя капитан Съмърс и усети толкова силно облекчение, че малко остана да се разплаче. Чакаше го от няколко месеца, вярвайки, че само той е способен да разбере нейните терзания, причинени от любовната мъка. Не бе споменала нито дума за Хоакин Андиета пред мис Роуз и още по-малко пред Джереми Съмърс, но бе сигурна, че другият й вуйчо, пътешественикът, когото нищо не можеше да изненада, нито да стресне, ще й помогне.