Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Фелисиано Родригес де Санта Крус направи същата сметка и реши незабавно да замине с петима от своите най-добри и най-верни миньори, като им обеща допълнително възнаграждение, за да се разделят със семействата си и да го последват в рискованото начинание. В рамките на три седмици стегна багажа си за неколкомесечен престой в северните земи на континента, според него пусти и диви. Имал голямо преимущество пред непредвидливите, поели на път с празни ръце мъже, поблазнени от мисълта за лесно забогатяване, без никаква представа за рисковете и трудностите; не възнамерявал да се претрепе като черноработник, затова отивал добре екипиран и водел със себе си надеждни хора — обясни той на жена си, която очакваше второто им дете, но настояваше да тръгне с него. Паулина смяташе да пътува с две от бавачките, готвача, жива крава и кокошки, за да осигурят мляко и яйца за децата по време на пътуването. Като никога обаче мъжът й отказа твърдо и не отстъпи. Мисълта да предприеме подобно пътешествие с цялото домочадие със сигурност можеше да се определи като лудост. Жена му си бе изгубила ума.

— Как се казваше онзи капитан, приятелят на мистър Тод? — прекъсна го насред дума Паулина, като крепеше чаша шоколад върху огромния си корем и дъвчеше пастичка с млечен крем по рецепта на монахините на света Клара.

— Джон Съмърс ли?

— Онзи, който говореше за параходите, защото му омръзнало да плава с платна.

— Същият.

Паулина се замисли, докато лапаше пастичка след пастичка, без да обръща никакво внимание на списъка от опасности, изреждани от мъжа й. Бе надебеляла и от крехката девойка, избягала някога от манастира с остригана глава, не бе останало почти нищо.

— Колко има в лондонската ми сметка? — попита тя най-накрая.

— Петдесет хиляди лири. Ти си много богата жена.

— Не са достатъчни. Ще ми дадеш ли назаем още два пъти по толкова с десетпроцентова лихва за срок от три години?

— Какви ги приказваш, за бога? За какъв дявол са ти толкова пари?

— За параход. Голямата печалба не е златото, Фелисиано, то си е обикновена жълта фъшкия. Голямата печалба са миньорите. В Калифорния ще им трябва всичко и ще плащат в брой. Нали казват, че параходите се движат напряко, не зависят от прищевките на вятъра и са по-големи и по-бързи? Платноходите са вече минало.

Фелисиано не се отказа от своите намерения, но опитът му го бе научил да не пренебрегва финансовите пророчества на жена си. Няколко нощи не можа да заспи. Разхождаше се в безсъницата из огромните салони на богаташката си къща, сред чували с храни, сандъци със сечива, бурета с барут и купчини оръжие за пътуването, като мереше и претегляше думите на Паулина. Колкото повече мислеше, толкова по-уместна му се струваше идеята да вложи капитал в превоза, но преди да вземе решение, се допита до брат си, негов съдружник във всичките му сделки. Той го изслуша със зяпнала уста и когато Фелисиано приключи с обясненията, се плесна по челото:

— По дяволите, братко! Как не ни е хрумнало досега!

През това време Хоакин Андиета, както и хиляди други чилийци на неговата възраст с най-различно положение в обществото, мечтаеше за торби със златен прах и разпилени по земята златни отломъци. Неколцина негови познати вече бяха заминали, включително и един от сподвижниците му от книжарница „Сантос Торнеро“ — млад либерал, който ругаеше богатите и изобличаваше най-гръмко от всички покварата на парите, но не устоя на изкушението и потегли, без да се сбогува с никого. За Хоакин Калифорния представляваше единствената възможност да изплува от мизерията, да изведе майка си от бедняшкото жилище и да потърси лек за болните й дробове, да се изправи пред Джереми Съмърс с вдигната глава и пълни джобове и да поиска ръката на Елайза. Злато, злато, което можеше да е негово! Мержелееха му се чувалите със златен прах, кошовете с огромните късове, банкнотите в джобовете, дворецът, който щеше да си построи, по-внушителен и с повече мрамори от клуб „Унион“, та да запуши устата на роднините, унижавали майка му. Виждаше се освен това на излизане от Старата базилика под ръка с Елайза Съмърс — най-честитите младоженци на земята. Трябваше само да събере смелост. Какво бъдеще му предлагаше Чили? В най-добрия случай щеше да брои стоките, преминаващи през кантората на Британската компания за внос-износ, докато остарее. Нямаше какво да губи, тъй като без друго не притежаваше нищо. Златата треска го побърка — не му се ядеше, не беше в състояние да спи, седеше като на тръни през цялото време, със занесен поглед, вперен в морето. Приятелят книжар му зае карти и книги за Калифорния и някаква брошурка за промиването на златото. Изчете я жадно, докато отчаяно пресмяташе как да изплати пътуването си. Съобщенията във вестниците бяха възможно най-примамливите: „В част от рудниците, наречени dry diggings , не е нужно друго сечиво, освен обикновен нож, за да се откърти рудата от скалата. Другаде рудата се отделя сама и се преработва с много проста машина, състояща се от обикновено дъсчено ведро с кръгло дъно, дълбоко около десет фута и широко около два фута в горната част. Тъй като не се изисква капитал, конкуренцията е голяма, но хора, които доскоро едва успявали да си набавят най-необходимото за месеца, вече притежават хиляди песо от безценния метал.“