Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Най-накрая една нощ младите хора се видяха не в параклиса, а в дома на Съмърсови. Преди да се реши на това, Елайза премина през безкрайни мъчителни съмнения, съзнавайки, че такава стъпка е безвъзвратна. Срещите насаме, без придружител, вече бяха достатъчни, за да изгуби честта си, най-скъпото богатство на девойката, без което за нея нямаше бъдеще. „Не е ли добродетелна, жената не струва нищо, никога няма да бъде съпруга и майка, най-добре да си върже камък на шията и да скочи в морето“ — бяха й повтаряли до втръсване. Разбираше, че няма никакви смекчаващи обстоятелства за прегрешението, което се готвеше да извърши, при това преднамерено, с умисъл. В два часа сутринта, когато целият град спеше и само нощните пазачи обикаляха и се взираха в мрака, Хоакин Андиета се промъкна като крадец през терасата на библиотеката. Там го очакваше Елайза, боса, по нощница, разтреперана от студ и страх. Хвана го за ръка и го поведе слепешком през къщата към една задна стаичка, където в огромни шкафове бяха прибрани дрехите на Съмърсови, а в разни кутии лежаха платовете и материалите за рокли и шапки, използвани многократно от мис Роуз в продължение на години. На пода, увити в домашно платно, бяха разстлани до следващия сезон пердетата от салона и трапезарията. Според Елайза това бе най-сигурното място, достатъчно отдалечено от другите помещения. Все пак, като предпазна мярка бе сипала валериан в чашката анасонов ликьор, която мис Роуз изпиваше преди лягане, и в чашата бренди, с която Джереми сядаше да пуши кубинската си пура след вечеря. Елайза познаваше всеки сантиметър от къщата, знаеше точно къде пука подът, как трябва да отваря вратите, за да не скърцат, и можеше да води Хоакин в тъмнината, без друга светлина освен собствената й памет. Той я последва послушно, побледнял от уплаха, глух за гласа на съвестта си, който, слят с майчиния глас, неумолимо му припомняше повелите на честта на достойния мъж. Никога няма да постъпя с Елайза, както баща ми е постъпил с мама, повтаряше си той, докато вървеше пипнешком, уловил ръката на девойката, съзнавайки, че всякакви разсъждения са безполезни, защото вече е победен от неукротимото желание, избухнало у него още от първия път, когато я видя. А в това време Елайза се разкъсваше между предупрежденията, отекващи в главата й, и естественото влечение с примамливите му изкушения. Нямаше ясна представа какво ще се случи в стаята с шкафовете, но се бе предала предварително.

Домът на Съмърсови, увиснал във въздуха като люшкан от вятъра маяк, не се поддаваше на отопление, въпреки мангалите, палени от прислугата през седем месеца в годината. Чаршафите бяха постоянно влажни от пронизващия лъх на морето и всички спяха с горещи грейки в леглата. Единственото уютно място бе кухнята, където непрекъснато бумтеше печка с дърва, огромно съоръжение, използвано за разни нужди. Зиме дървените греди пращяха, дъските се отковаваха и скелетът на къщата сякаш се готвеше да поеме на път по морето като стара фрегата. Мис Роуз тъй и не привикна с тихоокеанските бури, както не се приспособи и към земетресенията. Мощните трусове, които можеха да преобърнат света надолу с главата, настъпваха горе-долу веднъж на шест години и в тези случаи тя проявяваше изумително хладнокръвие, но обичайните потрепервания на земята, нарушаващи всекидневието, силно я разстройваха. Мис Роуз отказваше да държи порцелановите съдове и стъклените чаши на рафтове над самия под, както правеха чилийците, а когато кухненският шкаф се килваше и чиниите се пръсваха на парчета, проклинаше страната с цяло гърло. На приземния етаж се намираше дрешникът, където Елайза и Хоакин се любеха върху големия вързоп с кретонените пердета на цветя, окачани лете в салона вместо тежките завеси от зелено кадифе. Правеха любов, заобиколени от внушителните шкафове, кутиите за шапки и опакованите пролетни рокли на мис Роуз. Не ги смущаваха нито студът, нито миризмата на нафталин, защото те двамата се пренасяха отвъд битовите неудобства, отвъд опасните последици и отвъд своята собствена неопитност на невръстни животинчета. Не знаеха как се прави, но го измисляха в движение, замаяни, зашеметени, в пълно мълчание, направлявайки се неумело един друг. На двайсет и една години той беше девствен, както и тя. Четиринайсетгодишен бе решил да стане свещеник, за да зарадва майка си, но на шестнайсет за пръв път му попадна прогресивна литература, обяви се за враг на свещениците, но не и на религията, и се зарече да остане целомъдрен, докато изпълни намерението да изведе майка си от бордея. Според него това бе най-малката отплата за безбройните жертви от нейна страна. Въпреки своята непорочност и риска да бъдат изненадани, младите съумяха да намерят в тъмнината онова, което търсеха. Разкопчаха копчета, развързаха връзки, отърсиха от себе си срама и се откриха в голотата, поемайки дъха и слюнката на другия. Вдишваха неописуеми миризми и трескаво наместваха едно тук, а друго там с искрен стремеж да разгадаят загадките, да опознаят любимия докрай и да се хвърлят заедно в пропастта. Върху летните пердета останаха петна от гореща пот, девствена кръв и семенна течност, но никой от тях не забеляза тези знаци на любовта. В тъмнината едва успяваха да съзрат взаимно очертанията си и да преценят измеренията на наличното пространство, та да не съборят в устрема на прегръдките камарите кутии и рокли. Благославяха вятъра и дъжда по покривите, понеже заглушаваха скърцането на пода, и се учудваха как още не се е разбудила цялата къща от оглушителния галоп на сърцата им, тежкото им дишане и любовните им стенания.