Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

За Елайза обаче времето се точеше с потресаваща мудност сред стихията на обладалите я смесени чувства. Нямаше представа дали е вечер или сутрин, дали е вторник или петък, дали откак се бе запознала с момъка, са изминали няколко часа или няколко години. Внезапно усещаше как кръвта й кипва или пък по кожата й избиват обриви, които се заличаваха тъй бързо и необяснимо, както се явяваха. Навред съзираше образа на своя любим — в сенките по ъглите, в очертанията на облаците, в чашата чай и особено насън. Не знаеше как се казва и не смееше да попита Джереми Съмърс, защото се боеше да не предизвика вълна от подозрения, но по цели часове търсеше най-подходящото име за него. Отчаяно се нуждаеше да поговори с някого за любовта си, да обсъди всяка подробност от краткото посещение на младежа, да размисли за всичко премълчано, за това, което трябваше да си кажат, и онова, което бяха си казали с погледите, изчервяванията и помислите си, ала нямаше на кого да се довери. Липсваше й капитан Джон Съмърс, вуйчото с душа на морски разбойник, най-магнетичният човек от нейното детство, единственият способен да я разбере и да й помогне в сегашното изпитание. Не хранеше никакво съмнение, че ако научи, Джереми Съмърс ще поведе безмилостна война срещу скромния служещ във фирмата, но не можеше да предугади отношението на мис Роуз. Затова реши, че колкото по-малко се знае вкъщи, повече свобода на действие ще имат тя и бъдещият й годеник. Изобщо не й мина през ум вероятността той да не отвърне на чувствата й със същата сила, защото й се струваше съвсем невъзможно любов от такава величина да е поразила единствено нея. Най-елементарната логика и справедливост показваха, че някъде в града той изживява същото сладостно страдание.

Елайза се криеше и докосваше тялото си по тайни, неизследвани дотогава места. Притваряше клепачи и неговата ръка започваше да я гали с лекотата на птица, неговите устни целуваше тя в огледалото, него прегръщаше през кръста вместо възглавницата, неговия любовен шепот довяваше до слуха й вятърът. И сънят й не убягна от властта на Хоакин Андиета. Той надвисваше като огромна сянка и се нахвърляше върху нея, за да я погълне по хиляди безумни и вълнуващи начини. Влюбен, демон или архангел — това тя не знаеше. Не желаеше да се буди и се отдаваше в изстъпление на умението да влиза и да излиза от сънищата по свое желание, както я бе учила мама Фресия. Усвои това изкуство с такова майсторство, че въображаемият й любовник присъстваше до нея като наистина и можеше да го пипне, да го помирише и да чуе гласа му съвсем ясен и близък. Ако имаше как да спи непрекъснато, не би й трябвало нищо повече — би го обичала в постелята за вечни времена, мислеше си тя. Така щеше да се погуби в заслеплението на страстта, ако след седмица Хоакин Андиета не бе пристигнал у тях, за да прибере скъпия товар и да го изпрати на клиента на север.

Предната вечер тя разбра, че ще дойде, но не по вроден усет, нито по предчувствие, както щеше да заяви години по-късно, когато разказваше историята пред Дао Циен, а защото по време на вечеря чу как Джереми Съмърс даде указания на сестра си и на мама Фресия.

— Ще дойде да отнесе сандъците същият служител, който ги докара — подхвърли той мимоходом, без да подозира за урагана от чувства, развихрен от думите му по различни причини в душите на трите жени.

Елайза прекара сутринта на терасата, вторачена в пътя нагоре по хълма към дома й. По обед видя да наближава голямата каруца, теглена от шест мулета, сподирена от въоръжени работници на коне. Усети леден покой, сякаш бе умряла, и не забеляза, че мис Роуз и мама Фресия я следят от къщи.

— Толкова усилия да я възпитам, а тя се влюбва в първия непрокопсаник, появил се наоколо! — процеди мис Роуз през зъби.

Англичанката бе готова да стори всичко възможно, за да спре бедствието, но не бе убедена, че ще успее, защото знаеше колко упорита е първата любов.

— Аз ще предам стоките. Кажи на Елайза да се прибере вътре и не я пускай да излиза под никакъв предлог — разпореди се тя.

— И как ще стане това според вас? — тросна се мама Фресия.

— Заключи я, ако трябва.

— Заключете я вие, ако можете. Аз не се бъркам — промърмори прислужницата и се потътри навън.

Нямаше начин да попречат на Елайза да се приближи до Хоакин Андиета и да му предаде писмото си. Направи го съвсем открито, загледана в очите му с толкова свирепа решителност, че нито мис Роуз събра смелост да я задържи, нито пък мама Фресия — да се изпречи на пътя й. Двете жени проумяха, че магията е много по-силна, отколкото си мислят, и никакви заключени врати или заклинания няма да я спрат. Младежът също бе прекарал седмицата, завладян от спомена за девойката, смятайки я за дъщеря на работодателя му Джереми Съмърс и следователно за напълно недостижима. Не предполагаше какво впечатление бе оставил и не се досещаше, че когато при неговото предишно посещение му поднесе паметната чаша сок, тя му бе признала любовта си. Затова, когато Елайза му подаде запечатания плик, го обхвана неописуем страх. Смутено пъхна писмото в джоба си и продължи да надзирава работата по товаренето на сандъците в колата, а ушите му горяха, дрехите му подгизваха от пот и по гърба му пробягваха студени тръпки. Изправена, неподвижна и безмълвна, Елайза го наблюдаваше втренчено от няколко крачки разстояние, без да обръща внимание на гневния вид на мис Роуз и на съкрушеното лице на мама Фресия. Когато привързаха към каруцата и последния сандък, а мулетата обърнаха колата, за да се спуснат надолу по хълма, Хоакин Андиета се извини пред мис Роуз за безпокойството, сбогува се с Елайза, кимайки бегло с глава, и побърза да се махне час по-скоро.