Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Любовниците с ужас си даваха сметка, че моментът на раздялата наближава, и изпаднаха във фазата на нещастната любов. Обмисляха как да избягат в Бразилия или да се самоубият заедно, но изобщо не споменаха за възможността да се оженят. В края на краищата жаждата за живот надделя над трагичните изкушения и след заключителното представление двамата наеха кола и заминаха на почивка в някакъв селски хан в Северна Англия. Бяха взели решение да си подарят тези дни на анонимно съществуване, преди Карл Брецнер да замине за Италия, където му предстоеше да изпълнява нови договори. Роуз щеше да отиде при него във Виена веднага щом той намереше подходящо жилище, уредеше всичко и й изпратеше пари за път.

Закусваха под навеса на терасата на странноприемницата, с вълнено одеяло върху коленете, защото крайбрежният ветрец бе остър и студен, когато ги изненада Джереми Съмърс, гневен и внушителен като библейски пророк. Роуз бе оставила толкова видими следи, че за по-големия й брат се оказа съвсем лесно да установи къде е и да я последва до отдалеченото летовище. Когато го видя, тя възкликна повече от учудване, отколкото от страх, понеже любовните вълнения я бяха заредили с дързост. Тогава за пръв път осъзна какво бе сторила и сериозността на деянието й се разкри пред нея с пълна сила. Скочи на крака, готова да брани правото си да живее както лично тя намери за добре, ала брат й не я остави да се обади и се обърна направо към тенора.

— Дължите обяснение на сестра ми. Предполагам, не сте я уведомили, че сте женен и имате две деца — процеди той през зъби в лицето на прелюбодееца.

Това бе единственото, което Карл Брецнер бе пропуснал да разкаже на Роуз. Бяха говорили до насита, бе споделил с нея дори най-поверителните подробности от своите предишни увлечения, без да пропуска чудатостите на маркиз дьо Сад, описани му от френската наставничка с очи на тигрица, тъй като Роуз проявяваше болезнено любопитство да узнае кога, с кого и главно как бе правил любов от десетгодишна възраст до деня, когато се бяха запознали. Бе й обрисувал всичко без задръжки, виждайки с какво удоволствие го слуша и как прибавя чутото към собствената си теория и практика. Но за съпругата и домочадието не бе продумал от съчувствие към прекрасната девственица, която му се бе предложила без никакви условия. Не желаеше да разруши магията на тяхната среща — Роуз Съмърс заслужаваше да изживее пълноценно първата си любов.

— Дължите ми удовлетворение — предизвика го Джереми Съмърс и го плесна през лицето с ръкавицата си.

Карл Брецнер бе светски човек и изобщо не възнамеряваше да се поддава на диващината и да се бие на дуел. Разбра, че е настъпил моментът да се оттегли, и съжали, че не разполага с няколко минути, за да се опита да обясни на Роуз насаме как стоят нещата. Не желаеше да я остави с разбито сърце и с представата, че я е прелъстил с измама, а след това я е зарязал. Искаше да й повтори още веднъж колко много я обича и колко съжалява, че не е свободен, за да изпълни съвместните им мечти, ала по лицето на Джереми Съмърс прочете, че той няма да му го позволи. Джереми хвана под ръка сестра си, която изглеждаше напълно зашеметена, и твърдо я поведе към колата, без да й даде възможност да се сбогува с любовника си, нито да събере оскъдния си багаж. Отведе я в дома на тяхна леля в Шотландия, където трябваше да остане, докато се изясни състоянието й. Ако се случеше най-голямото нещастие, както Джереми нарече бременността, животът й и честта на семейството щяха да бъдат съсипани завинаги.

— Нито дума за това на никого, нито дори на мама или на Джон, разбра ли? — бе единственото, което той каза по време на пътуването.

Роуз живя няколко седмици в изчакване, докато установи, че не е бременна. Когато го разбра, усети как я облъхва огромно облекчение, сякаш бе получила опрощение от небето. За наказание прекара още три месеца в плетене на дарения за бедните и тайно четене и писане, без да пророни нито сълза. През цялото време разсъждаваше върху съдбата си и нещо вътре в нея се преобърна — когато затворническият период в дома на леля й приключи, тя вече бе друг човек. Промяната осъзна единствено тя. В Лондон се появи точно такава, каквато бе заминала — засмяна и самоуверена, — увличаше се от пеене и от четене и не промълви нито дума на огорчение към Джереми, задето я бе откъснал от обятията на любовника й, или на тъга по човека, който я бе подвел. Бе непоколебима в решението си да не обръща внимание на хорските злословия и на покрусените лица на роднините. Привидно изглеждаше същото момиче както преди и дори майка й не успя да напипа в съвършеното й самообладание пукнатина, която да й позволи укор или съвет. Вдовицата бездруго не бе в състояние да помогне на дъщеря си, нито да я защити, защото ракът бързо я разяждаше. Единствената новост в поведението на Роуз бе приумицата й да се затваря по цели часове в стаята си, за да пише. Изпълни със ситния си почерк цели дузини тетрадки и ги пазеше под ключ. Тъй като не понечи да изпрати никакво писмо, Джереми Съмърс, който се боеше от безчестието повече от всичко, престана да се тревожи от порока на писането и предположи, че сестра му е проявила здравия разум да забрави за злополучния виенски тенор. Тя обаче не само не го бе забравила, а помнеше напълно точно всяка подробност от случилото се, както и всяка изречена или прошепната дума. Изтри от съзнанието си единствено разочарованието, че е била излъгана. Съпругата и децата на Карл Брецнер изчезнаха с лекота, тъй като изобщо не бяха се появявали в грамадната фреска на нейните любовни спомени.