Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Елате след спектакъла в гримьорната ми и ще видим какво мога да направя за вас — произнесе той с вълшебния си глас със силен австрийски акцент.

Тя се отзова на поканата и се почувства в рая. Когато затихнаха овациите на изправената на крака публика, разпоредителят, изпратен от Карл Брецнер, я поведе зад кулисите. Никога не бе виждала сцената отвътре, но нямаше време да разгледа изобретателните съоръжения за правене на буря и изрисуваните с природни картини завеси — единствената й мисъл бе да се запознае със своя кумир. Завари го загърнат в яркосин кадифен халат със златни ширити, с все още гримирано лице и натруфена перука от бели букли. Разпоредителят ги остави сами и затвори вратата. Стаичката, претъпкана с огледала, мебели и пердета, миришеше на тютюн, пудра и мухъл. В единия ъгъл имаше параван с напращели женски фигури от турски харем, а по стените висяха закачалки с оперните костюми. Когато Роуз видя идола си отблизо, възторгът й поспадна за няколко мига, но скоро певецът си възвърна изгубените позиции. Обхвана двете й ръце, поднесе ги към устните си и ги целуна, без да бърза, след това изпя горно до, при което параванът с одалиските се разтресе. Последните преструвки на Роуз рухнаха като стените на Йерихон в облака прах, разнесъл се около перуката, когато артистът я смъкна от главата си с пламенен мъжествен замах и я захвърли на креслото, където къдриците замряха безжизнени като простреляно зайче. Гъста мрежичка приплескваше косите на тенора и в съчетание с грима му придаваше вид на грохнала куртизанка.

На същото кресло, върху което кацна перуката, Роуз щеше да му отдаде девствеността си няколко дни по-късно, точно в три и четвърт следобед. Виенският тенор й определи среща във вторника под предлог, че ще я разведе из театъра, когато няма представление. Срещнаха се тайно в сладкарница, той изискано погълна пет сметанови еклера и две чаши топъл шоколад, докато тя, скована от притеснение и уплаха, бъркаше с лъжичка чая си, неспособна да го изпие. Отидоха направо в операта. По това време само няколко жени чистеха салона, а осветителят подготвяше газени лампи, факли и свещи за следващия ден. Опитен в любовните дела, Карл Брецнер измъкна отнякъде като фокусник бутилка шампанско, наля две чаши и ги изпиха на гладно, вдигайки наздравица за Моцарт и Росини. Без да се мае, Брецнер настани девойката в плюшената имперска ложа, предназначена единствено за краля и украсена от горе до долу с бузести амурчета и гипсови розички, а той самият се отправи към сцената. Стъпил върху къс от колона от боядисан картон, на светлината на току-що запалените факли, той изпя само за нея ария от „Севилският бръснар“, като изля цялото си певческо дарование и упоителната сладост на гласа си в безкрайни украшения. Когато последната нота от посвещението заглъхна, певецът дочу далечното хлипане на Роуз Съмърс. Втурна се към нея с неочаквана пъргавина, прекоси салона, с два скока се добра до ложата и падна ничком в нозете й. Задъхан, той положи едрата си глава в скута на девойката и зарови лице в диплите от зелена коприна. Заплака заедно с нея, защото, без да иска, също се бе влюбил — замисленото мимолетно завоевание бе прераснало за броени часове в изпепеляваща страст.

Роуз и Карл се изправиха, подпрени един на друг, запрепъваха се, ужасени от неизбежното, тръгнаха, без да знаят как, по дългия сумрачен коридор, изкачиха няколко стъпала и се намериха пред гримьорните. На една от вратите с наклонени букви бе изписано името на тенора. Влязоха в стаичката, задръстена от мебели и бляскави костюми, потънали в прах и напоени с пот — там бяха седели насаме за пръв път преди два дни. Гримьорната нямаше прозорци и за миг потънаха в убежището на мрака, сетне успяха отново да си поемат дъх след предварителните ридания и въздишки, докато Брецнер запали първо кибритена клечка, а после петте свещи в свещника. Гледаха се с възхищение на трепкащата жълта светлина, объркани и непохватни, занемели от напиращата стихия на чувствата. Роуз не издържа пронизващия му поглед и закри лицето си с длани, но той отмести ръцете й със същото изящество, с което преди бе разчупил сметановите пастички. Започнаха през сълзи да си разменят кратки целувчици по лицето, както се ухажват гълъбите, но не след дълго достигнаха съвсем естествено до истински целувки. Роуз бе имала нежни, но плахи и нерешителни срещи с някои от кандидатите си, понякога дори бяха докосвали бузата й с устни, ала не си бе представяла как е възможно да съществува такава степен на близост, че езикът на друг човек да се преплете с нейния като игрива змия, а чуждата слюнка да я накваси отвън и да нахлуе вътре в нея. Първоначалната погнуса скоро отстъпи пред порива на младостта и възторга от операта. Не само отвърна със същата жар на ласките, но и по собствена воля се освободи от шапката и смъкна от раменете си сивата астраганена наметка. Оттук до разкопчаването на жакетчето и сетне на блузката оставаха само няколко движения. Девойката съумя да изпълни стъпка по стъпка танца на съвкуплението, водена от нагона и от недопустимите забранени четива, които по-рано бе отмъквала скришом от рафтовете на баща си. Това бе най-забележителният ден в живота й и тя щеше да го запомни до най-дребните подробности, разкрасявани и преувеличавани през идните години. Този ден щеше да бъде нейният единствен източник на опит и познание, единственият извор на вдъхновение, подхранвал въображението й и прелял години след това в изкуството, което щеше да я напрани известна в определен затворен кръг. Този чуден ден можеше да се сравнява по наситеност единствено с мартенския ден две години по-късно във Валпараисо, когато в ръцете й се озова малката Елайза, утеха за липсващите деца, които не й бе писано да роди, за мъжете, които не й бе дадено да обича, и за семейството, което никога нямаше да има.