Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Моето момиче да не умре?

— За това нищо не знам, но че много ще страда, е сигурно.

— Какво й има?

— Вироглава е в любовта. Много упорита болест. Ще да е влязла под кожата й насън, ако е оставила отворен прозореца в някоя ясна нощ. Тук клетвите не помагат.

Мама Фресия се прибра вкъщи примирена — щом изкуството на тази толкова мъдра магьосница не бе достатъчно, за да промени съдбата на Елайза, още по-малко щяха да помогнат нейните собствени оскъдни познания или пък свещите и светиите.

Мис Роуз наблюдаваше Елайза по-скоро с любопитство, отколкото със съчувствие, защото признаците й бяха добре познати и от опит знаеше, че времето и разочарованията потушават и най-страшните любовни пожари. Едва седемнайсетгодишна, тя се бе влюбила с безумна страст в един виенски тенор. По онова време живееше в Англия и мечтаеше да стане оперна звезда, въпреки упоритата съпротива на майка й и брат й Джереми, превърнал се в глава на семейството след смъртта на баща им. Според тях двамата оперното пеене не беше професия, приемлива за госпожица, преди всичко защото се упражняваше в театрите, вечерно време и в деколтирани рокли. Нямаше как да получи подкрепа и от брат си Джон, понеже той служеше в търговския флот и се мяркаше вкъщи набързо само два-три пъти в годината. Буен, загорял от слънцето по далечни брегове, винаги с по някоя нова татуировка или белег, посещенията му преобръщаха привичките на малкото семейство. Раздаваше на всички подаръци, замайваше им главите с чуждоземни разкази и незабавно поемаше към квартала на уличниците и оставаше там, докато отново се качваше на кораба. Съмърсови бяха дребни провинциални благородници без особени стремежи. Поколения наред бяха притежавали земя, но бащата, уморен от скудоумието на овцете и оскъдицата на реколтите, реши да си опита късмета в Лондон. Макар да не притежаваше алчността на истински колекционер, той много обичаше книгите и бе способен да обрече семейството си на глад и да потъне в дългове, за да си достави някое първо издание с автограф на любим писател. След безрезултатни усилия в полето на търговията, той се отдаде на същинското си призвание и отвори магазин за книги на старо, а покрай тях и за други, отпечатани от него самия. Зад книжарничката настани малка печатница, където работеше с двама помощници, а горе, на таванския етаж, закрета като костенурка антиквариат за редки издания. От трите деца към заниманията му проявяваше наклонност само Роуз — тя се увличаше от музика и литература и ако не свиреше на пиано или не се разпяваше, я откриваха да чете в някой ъгъл. Бащата съжаляваше, че пристрастена към книгите бе единствено тя, а не Джереми или Джон, които биха наследили занаята. След смъртта му синовете се освободиха от печатницата и магазина, Джон тръгна по моретата, а Джереми пое грижите за овдовялата си майка и сестра си. Разполагаше със скромна заплата като чиновник в Британската компания за внос-износ и с незначителна рента, оставена от баща му, а от време на време получаваше и помощ от брат си, но тя често пъти пристигаше не в брой, а във вид на контрабанда. Възмутен, Джереми, криеше позорните сандъци на тавана и не ги докосваше до следващото посещение на Джон, който се заемаше да разпродаде стоката. Съмърсови се настаниха в малък апартамент, скъп за възможностите им, но разположен на хубаво място в сърцето на Лондон, смятайки го за капиталовложение. Предстоеше им да омъжат Роуз.

На шестнайсет години красотата на девойката започваше да разцъфтява и никак не й липсваха кандидати с добро състояние, готови да умрат от любов, но докато приятелките й си търсеха съпруг, тя мислеше за учител по пеене. Така срещна Карл Брецнер, виенски тенор, пристигнал в Лондон за участие в няколко творби на Моцарт, като върховата му изява щеше да бъде галапредставление на „Сватбата на Фигаро“ в присъствие на кралското семейство. Външността му с нищо не издаваше неговия огромен талант — певецът приличаше на касапин. С дебел корем, но хилав от коленете надолу, фигурата му бе лишена от привлекателност, а червендалестото му лице, увенчано от сноп безцветни кичурчета, изглеждаше доста простовато. Ала отвореше ли уста, за да дари на света наслада с могъщия си глас, той се преобразяваше — извисяваше се на ръст, коремът изчезваше под широко разтворените гърди, а руменото му тевтонско лице се озаряваше от небесна светлина. Така поне го виждаше Роуз Съмърс, която успя да се снабди с билети за всички представления. Пристигаше в театъра много преди да отворят вратите и под неодобрителните погледи на минувачите, непривикнали да виждат момиче от нейната класа да излиза само, чакаше пред служебния вход с часове, за да зърне маестрото, когато слизаше от колата. В неделя вечерта той забеляза красавицата, застанала насред улицата, и се приближи, за да размени няколко думи с нея. Разтреперана, тя отговори на въпросите му и призна възхищението си от него, както и желанието да следва стъпките му по трудния, но божествен път на белкантото според буквалния й израз.