Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Внимавам какво правиш, Елайза! — възкликна мис Роуз тревожно, защото взривната вълна на избухналата внезапна любов бе разтърсила и нея.

— Върви да се преоблечеш и накисни роклята в студена вода. Дано петното се изпере — добави тя сухо.

Ала Елайза не помръдна, потопила взор в очите на Хоакин Андиета, тръпнеща, с широко разтворени ноздри, душейки го неприкрито, докато мис Роуз не я хвана за лакътя, за да я поведе към къщи.

— Казвах ти аз, момиче — всеки мъж, и най-окаяният, може да прави с теб каквото си ще — припомни й индианката същата вечер.

— Не знам за какво говориш, мамо Фресия — отвърна Елайза.

Когато през онази есенна утрин срещна Хоакин Андиета на двора у дома, Елайза реши, че е прозряла съдбата си — да бъде завинаги негова робиня. Все още не бе живяла достатъчно, за да разбере какво става, да назове с думи стихията, от която се задъхваше, или да си състави някакъв план, но вроденият й усет безпогрешно долови неизбежното. Смътно, но болезнено осъзна, че е попаднала в клопка, а тялото й прояви почти същите признаци като при чума. Цяла седмица, докато го видя отново, тя се гърчеше от пристъпи на спазми в червата и не помогнаха нито чудодейните билки на мама Фресия, нито арсеновите прахчета, разтворени в черешова ракия, на аптекаря немец. Отслабна и костите й олекнаха като на гугутка и мама Фресия, ужасена, бързаше да затвори прозорците, за да не духне вятърът от морето и да я отнесе към хоризонта. Индианката размеси някакви треви и й направи няколко от многобройните си заклинания, а когато разбра, че всичко е безполезно, се обърна към католическите светии. Измъкна от дъното на сандъка си дребните спестени пари, купи дванайсет свещи и се запъти да преговаря с отчето. Даде му свещите да ги благослови на голямата неделна служба, после запали по една пред всеки светец в осемте странични параклиса на църквата, а три постави пред образа на свети Антоний, закрилник на неомъжените, отчаяни момичета, на неверните съпруги и други безнадеждни случаи. Последната свещ взе със себе си и заедно с кичурче коса и една риза на Елайза я занесе на най-уважаваната врачка в околността. Беше старица от племето мапуче, сляпа по рождение, майсторка на бялата магия, прославена заради неопровержимите си предсказания и прозорливостта си в лечението на болестите на тялото и безпокойствата на душата. В ранна младост мама Фресия бе служила при тази пророчица и се бе учила от нея, но макар много да й се искаше, не успя да поеме по нейните стъпки, защото й липсваха заложби. Нямаше как — човек или се ражда с такава дарба, или без нея. Веднъж бе опитала да обясни това на Елайза, но й дойде на ум да каже само, че дарбата е способност да виждаш какво се крие зад огледалото. Лишена от тайнственото дарование, мама Фресия се отказа от желанието да стане знахарка и отиде да работи при англичаните.

Гадателката живееше сама в дъното на клисура между два стръмни склона, в глинена колиба със сламен покрив, сякаш готова всеки миг да рухне. Къщурката се гушеше между скални отломъци, дънери, гърнета с билки, измършавели кучета и големи черни птици, които напразно ровеха земята, търсейки нещо за ядене. Покрай пътеката, водеща към входа, се издигаше истинска горичка от дарове и талисмани, оставени от благодарни клиенти заради получените добрини. Магьосницата миришеше на всички отвари, приготвени от нея през живота й, носеше наметка в същия цвят като сухата пръст наоколо, ходеше боса и мръсна, но бе накичена с цял куп гердани от евтино сребро. Лицето й представляваше тъмна маска от бръчки, в устата й имаше само два зъба, а очите й бяха напълно безжизнени. Посрещна бившата си ученичка без признак, че я е разпознала, прие донесената храна и бутилката анасонова ракия, посочи на мама Фресия да седне пред нея и зачака мълчаливо. Няколко главни горяха едва-едва в средата на колибата, а димът се виеше нагоре през дупка на покрива. По осаждените стени висяха глинени и бакърени съдове, всевъзможни билки и наниз от изсушени животинки. Силното ухание на сухи треви и лечебни дървесни кори се примесваше с вонята на мърша. Заговориха на мапудунго, езика на народа мапуче. Дълго време знахарката седя заслушана в историята на Елайза — от появата й в сандъка от марсилски сапун до сегашната безизходица, — сетне пое свещта, кичура коса и ризата и отпрати гостенката, като й поръча да дойде пак, когато приключи баенето и гаданията.

— Ясно е, че за това лек няма — обяви тя, едва-що мама Фресия пристъпи прага й два дни по-късно.