Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Елайза Съмърс срещна за пръв път Хоакин Андиета в един петъчен ден през май 1848 г., когато той пристигна у тях с каруца, теглена от няколко мулета и пълна догоре със стоки на Британската компания за внос-износ. Караха персийски килими, лампи от кристални мъниста и сбирка от фигурки от слонова кост, поръчани от Фелисиано Родригес де Санта Крус за обзавеждането на новата му къща на север. За такива ценни предмети пристанището бе опасно място и за по-голяма сигурност ги складираха у Съмърсови, докато дойде време да ги превозят до крайното местоназначение. Когато предстоящата част от пътя бе по суша, Джереми наемаше въоръжена охрана, за да пази товара, но в този случай щеше да го прати до получателя с чилийска шхуна, която вдигаше котва след седмица. Андиета бе облечен с единствения си старомоден и безличен изтъркан костюм, без шапка и без чадър. На смъртнобледото му лице още по-ярко изпъкваха искрящите му очи, а черната му коса лъщеше, навлажнена от ранния есенен дъждец. Мис Роуз излезе да го посрещне, а мама Фресия, с неизменната връзка ключове, окачена на кръста, го отведе до най-отдалечения двор, където се намираше складът. Младежът построи работниците в редица на неудобното място и те с мъка започнаха да си предават сандъците от ръка на ръка сред плетеницата от закривени стълби, надвесени една над друга тераси и безполезни беседки. Докато той броеше, отмяташе и записваше в тефтера си, Елайза се възползва от своята способност да става невидима и впери очи в него. Два месеца по-рано бе навършила шестнадесет години и бе готова за любовта. Когато видя ръцете на Хоакин Андиета с дълги, изцапани с мастило пръсти, и го чу да дава отривисти нареждания на работниците с плътния си глас, звучен и свеж като ромона на река, вълнението я облада до кости, а непреодолимото желание да се приближи и да вдъхне мириса му я накара да напусне убежището си зад няколко декоративни палми в големи саксии. Мама Фресия, заета с ключовете, мърмореше, че мулетата са измърсили входа, и не забеляза нищо, но мис Роуз зърна с крайчето на окото си пламналото лице на девойката. Не му придаде значение, защото служителят на брат й, й се стори невзрачна особа, най-обикновена сянка сред многото други през облачния ден. Елайза се изгуби по посока към кухнята и няколко минути след това се появи отново с чаши и кана портокалов сок, подсладен с мед. След като дълги години бе пазила равновесие с книга на главата, без изобщо да се замисля, сега за пръв път в живота си тя осъзна как пристъпва, как се поклащат бедрата й, как се полюшва тялото й, как се огъват ръцете й, как шията й се издига от раменете към брадичката. Прииска й се да бъде красива като великолепната мис Роуз на младини, когато я бе извадила от превърнатия в бебешка люлка сандък от марсилски сапун, да притежава глас на славей като госпожица Апългрен, когато пееше шотландски балади, да се носи с непостижимата лекота на учителката си по танци, но също тъй й се прииска да умре на място, сразена от някакво чувство, което я пронизваше с неистова сила като меч, от което усещаше вкус на топла кръв в устата си и което, дълго преди да е в състояние да го изрази, тегнеше над нея със страшната сила на идеализираната любов. Много години по-късно, загледана в стъкленицата с джин със запазената вътре човешка глава, Елайза щеше да си спомни своята първа среща с Хоакин Андиета и отново щеше да изпита същия непосилен трепет. Тя тепърва щеше да се пита хиляди пъти дали по своя път бе имала шанс да избегне съкрушителната страст, тласнала живота й в неподозирана посока, дали през онези кратки мигове бе могла да се извърне и да се изплъзне, но винаги когато си задаваше този въпрос, достигаше до заключението, че съдбата й е била предначертана откак свят светува. А след като мъдрият Дао Циен я насочи към превъплъщението като поетична възможност, тя се убеди, че във всяко от съществуванията й се повтаря една и съща драма — дори да се бе раждала хиляди пъти преди това, дори да й предстоеше в бъдеще да се роди още хиляди пъти, тя щеше да идва на земята с мисията да обича този мъж по същия начин. Спасение за нея нямаше. Тогава Дао Циен й разкри магическите формули за разкъсване на връзките на кармата, за да се освободи от постоянното повторение на все същия раздиращ любовен смут при всяко ново преображение.

А през онзи майски ден Елайза остави подноса върху близката пейка и предложи разхладително питие първо на работниците, за да спечели време да стегне разтрепераните си колене, да се пребори с пълното вцепенение, сковало гърдите й, да си поеме въздух и чак тогава се обърна към Хоакин Андиета — той бе погълнат от задачата си и едва повдигна очи, когато тя протегна към него чашата. Докато му я подаваше, Елайза застана възможно най-близо, вземайки предвид посоката на вятъра, за да я облъхне мирисът на мъжа, за когото бе предрешено, че й принадлежи. С притворени очи вдъхна аромата на влажни дрехи, евтин сапун и свежа пот. Поток от огнена лава я обля отвътре, тя цялата отмаля и в миг на безумен страх помисли, че наистина умира. Кратките минути бяха наситени с такова върховно напрежение, че Хоакин Андиета изпусна тефтера, сякаш неудържима сила го изтръгна от ръцете му, в това време зноят на кладата го настигна и огненото сияние го обгори. Погледна Елайза, без да я вижда — лицето на девойката му се стори бледо огледало, в което му се мярна неговият собствен образ. Осени го само смътна представа за очертанията на тялото й и за тъмния облак на косите й, но едва няколко дни по-късно, когато се срещнаха повторно, щеше да потъне в губителните дълбини на черните й очи и в примамливото обаяние на формите й. Двамата се наведоха едновременно да вдигнат тефтера, раменете им се удариха и чашата се разля върху роклята й.