Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

С всеотдайността, присъща на всички нейни действия, Елайза се посвети на задачата да идеализира любимия си, докато го превърна в натрапчива идея. Единственото й желание бе да му служи безусловно до края на дните си, да се жертва и да страда, за да докаже своето себеотрицание, и ако се наложи, да умре за него. Изпаднала в помрачение от магията на тази първа страст, тя не забелязваше, че не й отвръщат със същата взаимност. Избраникът й никога не присъстваше до нея напълно. Дори по време на най-разгорещените прегръдки върху купчината завеси, духът му витаеше някъде другаде, готов да отпътува или вече заминал надалеч. Разкриваше се само наполовина, мимолетно, като в отчайваща игра на сенки, но на сбогуване, когато тя бе на път да се разплаче от глад за любов, й връчваше някое от своите вълшебни писма. Тогава за Елайза цялата вселена се превръщаше в кристал, чието единствено предназначение бе да отрази нейните чувства. Подчинена на тежката задача на безграничното влюбване, тя не се съмняваше в своето пълно себеотдаване и затова не осъзнаваше раздвоението на Хоакин. Бе си измислила съвършен любовник и лелееше призрачната мечта с непреодолимо упорство. Въображението й допълваше непълнотата на прегръдките на любовника й, които я запращаха да се лута в мрачното небитие на незадоволеното желание.

На 21 септември, първия ден на пролетта по календара на мис Роуз, проветриха стаите, изнесоха на чист въздух дюшеците и завивките, лъснаха дървените повърхности на мебелите и смениха завесите в салона. Мама Фресия изпра кретонените пердета, като прие, че са препикани от мишки, и не каза нищо за засъхналите петна. Приготви на двора големи делви с гореща вода и разтворена кора от сапунено дърво, накисна пердетата за цял ден, колоса ги с оризова вода и ги простря да изсъхнат на слънце, сетне две жени ги изгладиха и когато станаха като нови, ги окачиха, за да посрещнат началото на сезона. В това време Елайза и Хоакин, безразлични към пролетната треска на мис Роуз, лудуваха върху зелените кадифени завеси, по-меки от кретонените. Студът отмина и нощите светлееха. Връзката им траеше вече три месеца и писмата на Хоакин Андиета, преливащи от поетични изрази и огнени уверения, доста се разредиха. Елайза долавяше, че любимият й сякаш отсъства и че тя нерядко прегръща неговия призрак. Въпреки мъчителното усещане за незадоволено желание и изтощителното бреме на толкова тайни, девойката си бе възвърнала привидното спокойствие. Прекарваше дните в предишните си занимания, отдадена на книгите и упражненията по пиано или заета с работа в кухнята и салончето за шев, без да показва никакво намерение да излиза от къщи, ала ако мис Роуз й предложеше, тръгваше с нея на драго сърце, сякаш нямаше да върши нищо по-важно. Лягаше и ставаше рано както винаги, хранеше се с апетит и изглеждаше здрава, но тези прояви на напълно редовен живот будеха сериозни подозрения у мис Роуз и мама Фресия. И двете не сваляха очи от нея. Не вярваха любовното заслепление да се е изпарило отведнъж, но тъй като изтекоха няколко седмици, а не забелязаха никакви необичайни признаци, постепенно отслабиха надзора. Може пък свещите и молитвите към свети Антоний да са подействали, надяваше се индианката. Може всъщност да не е било любов, помисли мис Роуз, макар и не особено убедено.

Новината за златото, открито в Калифорния, достигна до Чили през август. Най-напред плъзна като налудничав слух, пуснат от пияни моряци във вертепите на квартал „Алмендрал“, но няколко дни по-късно капитанът на шхуната „Аделаида“ разтръби, че половината от екипажа му е избягал от кораба в Сан Франсиско.

— Там злато има навсякъде, гребат го с лопати, хората са виждали късове колкото портокали! С малко сръчност всеки може да стане милионер! — разказваше той със задавен от въодушевление глас.

През януари същата година край мелницата на някакъв фермер швейцарец, на брега на Американската река, човек по презиме Маршал намерил във водата златна люспица. Лъскавото парченце, отприщило последвалото безумие, било открито девет дни след края на войната между Мексико и Съединените щати и подписването на мирния договор в градчето Гуадалупе Идалго. Когато новината се разнесла, Калифорния вече не принадлежала на Мексико. Преди да се разчуе, че крият в недрата си несметни съкровища, онези земи не интересували никого. За американците това били индиански пущинаци, а пионерите предпочитали да сложат ръка на Орегон, където смятали, че земеделието върви по-добре. Мексиканците пък решили, че калифорнийските чукари са свърталище на разбойници, и не си дали труда да заделят войска за отбраната им по време на войната. Не след дълго Сам Бранън, вестникар и мормонски проповедник, изпратен да разпространява своята вяра, вървял по улиците на Сан Франсиско и огласявал благата вест. Едва ли някой щял да му обърне внимание, защото името му било доста опетнено — носела се мълва, че е злоупотребил с божии пари, а когато мормонската църква поискала от него да ги върне, той отговорил, че ще го направи… срещу разписка с божия подпис, — ала думите му били подкрепени от шишенце, пълно със златен прах, което обикаляло от ръка на ръка и възпламенявало стари и млади. При възгласа „Злато! Злато!“ трима от всеки четирима мъже зарязвали всичко и хуквали към находищата. Затворили единственото училище, защото у дома не останали дори децата. В Чили новината отекна с не по-малка сила. Средната надница в страната възлизаше на двадесет сентаво на ден, а вестниците пишеха, че най-сетне са открили Елдорадо, бленувания град на конкистадорите, и че в него улиците са настлани с безценния метал: „Богатството на мините е като от приказките за Синдбад и за лампата на Аладин. Без преувеличение се смята, че дневната печалба е една унция чисто злато“, твърдяха публикациите и добавяха, че злато има достатъчно, за да забогатеят хиляди хора за десетилетия напред. Огънят на алчността лумна мигновено сред чилийците, миньори по душа, и още на следващия месец човешкият поток се понесе към Калифорния. Освен всичко друго, разстоянието бе наполовина по-кратко, отколкото пътят на несретниците, пристигнали през Атлантика. Пътуването от Европа до Валпараисо траеше три месеца, а до Калифорния оставаха още два. Разстоянието между Валпараисо и Сан Франсиско бе по-малко от седем хиляди мили, докато измерено от източния бряг на Северна Америка през нос Хорн достигаше почти двадесет хиляди. Това, както разсъждаваше Хоакин Андиета, даваше съществена преднина на чилийците, защото първите добиваха право на най-хубавите жили.