Исабель Альенде - Портрет в сепия

Зимата дойде и си отиде, като отнесе две селски деца и един старец, които издъхнаха от пневмония; почина и престарялата баба, която живееше в къщата и която, по пресмятания на близките й, бе прекарала повече от един век на грешната земя, понеже беше приела първото причастие през 1810 година, когато в Чили се провъзгласила независимостта от Испания. Всички те бяха погребани без много официалности в гробището на „Калеуфу“, което поройната стихия бе превърнала в истинско калище. Дъждовете не престанаха до септември, когато пролетта започна да се разпуква навсякъде и най-сетне можахме да излезем на двора, за да прострем на слънце мухлясалите дюшеци и чаршафи. Доня Елвира прекара всички тези месеци загърната в шалове, като се местеше от леглото на стола и обратно и все повече отпадаше. Веднъж месечно ме питаше с най-голяма дискретност дали „няма нещо ново“ и понеже нямаше, тя удвояваше молитвите си аз и Диего да я дарим с още внуци. Въпреки нескончаемите нощи през изминалата зима, между мен и Диего не се установи по-голяма близост. Откривахме се в мрака мълчаливи, почти като врагове, и аз всеки път оставах с онова познато от първия път чувство на разочарование и трудно сдържана горест. Струваше ми се, че се прегръщаме само ако аз проявях инициатива, но може и да съм грешала, възможно е невинаги да е било така. С настъпването на пролетта поднових самотните си разходки до горите и вулканите — докато препусках в галоп из тези необятни ширини, се уталожваше донякъде моят глад за любов; изнемогата и набитите от седлото задни части ме караха да забравя потиснатото желание. Връщах се привечер, пропита с горска влага и конска пот, заръчвах да ми приготвят топла вана и с часове киснех в ароматизираната с портокалови листенца вода. „Внимавай, дъще, ездата и ваните са вредни за женското тяло и предизвикват безплодие“, ме предупреждаваше огорчено свекърва ми. Доня Елвира бе чистосърдечна жена — самата доброта и самоотверженост, а душата й се оглеждаше в кротката синева на очите й, — тя беше олицетворение на майката, която винаги съм мечтала да имам. Стоях с часове край нея: тя плетеше дрешки на внуците си и за кой ли път ми разказваше все същите дребни случки от живота й и от „Калеуфу“, а аз я слушах с мъка при мисълта, че не й остава много да живее на този свят. Тогава вече се догаждах, че дори и едно дете не би стопило разстоянието между Диего и мен, но го желаех единствено, за да го поднеса в дар на доня Елвира. Когато си представях своя живот в имението без нея, ме изпълваше непреодолима печал.

Наближаваше краят на века и чилийците се мъчеха да се приобщят към индустриалния напредък на Европа и Съединените щати, ала подобно на много други консервативни семейства Домингес със страх гледаха на отдалечаването от традициите и на подражанието на чуждоземни неща. „Дяволски измишльотини“, коментираше дон Себастиан, когато четеше за техническите открития в пристигащите със закъснение вестници. Синът му Едуардо единствен проявяваше интерес към бъдещето; Диего живееше затворен в себе си, Сусана се бореше с мигрената си, а Адела така и не успяваше да излезе от черупката си. Но колкото и отдалечени да бяхме, ехото на прогреса достигаше до нас и не можехме да не се съобразяваме с новостите в обществото. В Сантяго се разгаряше някаква непозната дотогава спортна страст — игри и разходки на чист въздух, които прилягаха повече на английски чудаци, отколкото на доволни потомци на кастилските и леонските идалгоси. Повей на изкуство и култура от Франция внасяше свежа струя в страната, а грохот на немски машини нарушаваше дългата колониална дрямка на Чили. Израстваше една амбициозна и образована средна класа, която желаеше да живее в охолство. Социалната криза, която разтърсваше из основи страната със стачки, безредици, безработица и намеса на конната полиция с размахани саби, боботеше някъде далеч и не променяше ритъма на нашето ежедневие в „Калеуфу“, но при все че в чифлика продължавахме да живеем както прадедите ни, които преди сто години бяха спали в нашите легла, ние не можехме да останем чужди на настъпването на двайсети век.

Баба ми Паулина дел Валие гаснеше — това ми пишеха Фредерик Уилямс и Нивеа дел Валие; налягаха я старчески болести и предусещането за скорошна смърт. Осъзнали колко много е остаряла, когато Северо дел Валие й занесъл първите бутилки от виното, произведено от онези лозя, дето зрееха късно и които, както били узнали се наричани карменере и давали много меко и гъсто червено вино с малко танин, съперничещо си с най-добрите френски вина, което те нарекли „Виня Паулина“. Най-сетне разполагали с уникален продукт, който щял да им донесе слава и пари. Баба ми го опитала внимателно. „Жалко, че няма да мога да го вкусвам с наслада, други ще го пият“, казала само и повече не отворила дума за него. Нямало го шумния изблик на радост, нито самодоволните коментари, които обичайно съпътстваха предприемаческите й триумфи — в края на нейния разточителен живот я обземаше смиреност. Най-недвусмисленият знак за нейната слабост било ежедневното присъствие на добре познатия ми свещеник с потънало в мръсотия расо, който обикаляше смъртниците, за да им измъкне богатството. Не знам дали по своя воля, или по внушението на този стар вестител на смъртта, баба ми забутала в дъното на едно мазе прословутото митологично легло, в което бе прекарала половината си живот, и на негово място наредила да сложат войнишки нар с постелка от конска грива. Това ми се стори много тревожно предзнаменование и едва засъхнала калта по пътищата, съобщих на съпруга си, че трябва да отида в Сантяго, за да видя баба си. Очаквах известна съпротива, но стана точно обратното — за по-малко от двайсет и четири часа Диего уреди откарването ми с каруца до пристанището, откъдето щях да се кача на кораб до Валпараисо и да продължа оттам с влака до Сантяго. Адела изгаряше от желание да дойде с мен и какво ли не направи — присядаше често-често в скута на баща си, хапеше ушите му, подръпваше бакенбардите му, удари го на молби, докато накрая дон Себастиан отстъпи пред този пореден неин каприз, въпреки че доня Елвира, Едуардо и Диего не бяха съгласни. Нямаше нужда да излагат причините — не ми беше трудно да отгатна, че не смятаха за много подходяща обстановката, която бяха доловили в дома на баба ми и че според тях аз не бях достатъчно зряла, за да се грижа както трябва за едно момиче. И така, заминахме за Сантяго с едно приятелско германско семейство, което пътуваше със същия кораб. Носехме талисман със светото сърце на Исус Христос, увиснало на вратовете ни, за да ни закриля срещу всяко зло, амин, както и пари, пришити в платнена торбичка за корсета, строги указания да не влизаме в разговор с непознати и багаж, повече от достатъчен за едно околосветско пътешествие.