Исабель Альенде - Портрет в сепия

Адела и аз прекарахме няколко месена в Сантяго, които биха били прекрасни, ако баба ми не беше болна. Тя ни посрещна с престорено въодушевление, пълна с планове за разходки, театрални посещения и пътуване с влак до Виня дел Мар, за да подишаме морски въздух, но всеки път в последния момент ни изпращаше с Фредерик Уилямс, а тя си оставаше вкъщи. Така се отправихме на път с карета към лозята, за да погостуваме на Северо и Нивеа, които точно започваха да произвеждат вино за износ. Баба ми изказа мнение, че „Виня Паулина“ било прекалено креолско име и пожела то да бъда заменено с нещо по̀ френско, за да се продава в Съединените щати, където, както твърдеше тя, никой не разбирал от вина, но Северо не се хвана на този капан. Нивеа ни посрещна с бели коси в кока си и малко натежала с годините, но енергична, безцеремонна и закачлива както и преди, заобиколена от най-малките си деца. „Мисля, че най-сетне ще спра дотук и ще можем да си се любим със Северо без страх от още потомство“, ми прошепна набързо на ухото, неподозирайки, че няколко години по-късно щеше да се появи на бял свят Клара, ясновидката, най-необикновената рожба от всички родени в този многолюден и чудат клан Дел Валие. Малката Роса, чиято изключителна хубост не излизаше от устата на хората, беше на пет годинки. Жалко, че снимката не е могла да запечата цвета й — прилича на създание, излязло от морето: с жълти очи и зелена коса с оттенък на стар бронз. Още тогава приличаше на ангел, беше малко поизостанала за възрастта си и се носеше като някакво видение. „Откъде ли се пръкна такава? Трябва да е рожба на Светия Дух“, шегуваше се майка й. Това прекрасно момиченце се бе появило, за да утеши Нивеа от загубата на две мънички рожби, починали от дифтерия, и от тревогите покрай едно продължително заболяване, което разяждаше дробовете на друго нейно дете. Опитах се да разговарям за това с Нивеа — казват, че няма нищо по-ужасно от загубата на рожба, — но тя всеки път отклоняваше темата. Каза само, че от векове насам жените били обречени да страдат, раждайки и погребвайки децата си, и че тя не била изключение. „Би било много самонадеяно от моя страна да мисля, че Господ хем ме е благословил, като ми е изпратил толкова деца, хем ще позволи всички те да ме надживеят“, каза.

Паулина дел Валие вече не бе дори сянка на самата себе си — бе загубила интерес към храната и към сделките, едва ходеше, защото коленете не я държаха, ала умът й бе по-бистър от когато и да било. На нощното й шкафче бяха подредени шишенца с лекарства и три монахини се редуваха да се грижат за нея. Баба ми предугаждаше, че няма да имаме възможност още дълго да бъдем заедно и за пръв път се съгласи да отговаря на въпросите ми. Прелиствахме албумите със снимки, които тя ми показваше една по една със съответните обяснения. Разказа ми как е видяло бял свят леглото, правено по поръчка във Флоренция, и за това как с Аманда Лоуъл били съпернички, което, гледано през нейните очи сега, й се струвало направо комично. Говори ми за моя баща и за ролята на Северо дел Валие в моето детство, но твърдо избягна темата за баба ми и дядо ми по майчина линия и за Китайския квартал, и ми каза единствено, че майка ми била много красива, била американка и модел, нищо друго. Понякога следобед сядахме в кристалната галерия на приказки със Северо и Нивеа дел Валие. Докато той разправяше за годините в Сан Франсиско и за живота му след това, през войната, тя ми припомни подробности около някои събития по време на революцията, когато аз съм била едва на единайсет години. Баба ми не се оплакваше, но чичо Фредерик ми обясни, че страдала от остри болки в стомаха и всяка сутрин й струвало огромно усилие да се облече. Вярна на убеждението си, че всеки е на толкова години, на колкото изглежда, тя продължаваше да боядисва малкото коса, оцеляла на главата й, но бе престанала да се кичи с бижута като императрица както преди. „Не са й останали много накити“, тайнствено ми прошепна мъжът й. Къщата беше така запусната, както и самата й господарка — на мястото на липсващите картини се забелязваха по-светли петна по тапетите; мебелите и килимите бяха намалели; тропическите растения по галериите приличаха на повехнали и потънали в прах храсталаци, а птиците в клетките бяха замлъкнали. Описанието на чичо Фредерик за войнишкия нар, на който спеше баба ми, напълно отговаряше на истината. Баба ми винаги бе обитавала най-просторната стая в къщата и прословутото митологично легло се издигаше в средата като папски трон, от който тя управляваше своята империя. Прекарваше сутринта между чаршафите, в компанията на многоцветните изображения на водни създания, които неизвестен флорентински занаятчия бе издялал в дървото преди четирийсет години. Оттам тя диктуваше писма и планираше сделки. Под чаршафите пълнотата й се губеше и тя създаваше илюзия, че е крехка и красива. Бях я снимала безброй пъти в това позлатено легло и сега ми хрумна да я фотографирам със скромната й риза и шал на старица в нейния нар за покаяние, но тя категорично отказа. Забелязах, че от стаята й бяха изчезнали изящните френски мебели от капитонирана коприна, голямото писалище от розово дърво със седефени инкрустации, донесено от Индия, килимите и картините. Единствената украса беше едно голямо разпятие. „Дарява мебелите и накитите на църквата“, обясни чичо Фредерик и затова решихме да заменим монахините с болногледачки и да се постараем, ако се наложи дори със сила, да прекратим посещенията на апокалиптичния свещеник, защото освен че отмъкваше вещи, сееше ужас. Иван Радович, единственият лекар, на когото Паулина дел Валие имаше доверие, напълно се съгласи с тези мерки. Хубаво бе, че отново се видях с този стар приятел — истинското приятелство устоява на времето, разстоянието и мълчанието, каза той — и че най-сетне със смях успях да му разкрия, че в спомените ми той неизменно се появява предрешен като Чингис хан. „Така е заради славянските ми скули“, ми каза той добродушно. Все още имаше далечна прилика с татарски вожд, но контактът с болните в болницата за бедни, където работеше, го беше смекчил, освен това в Чили нямаше толкова екзотичен вид колкото в Англия и спокойно би могъл да мине за араукански вожд токи , с тази разлика, че беше по-висок и по-спретнат. Той беше мълчалив и изслушваше с дълбоко внимание дори несекващото бърборене на Адела, която мигновено се влюби в него и тъй като покрай баща си беше обиграна в покоряването на мъжки души, приложи същите похвати и подмилквания спрямо Иван Радович. За нейно нещастие, докторът я възприемаше като невинно и мило момиченце, но все пак момиченце. Покъртителното невежество на Адела и твърдоглавието, с което се препираше за най-очевидните глупости, не го дразнеха, мисля, че го забавляваха, въпреки че наивните й изблици на кокетство го караха да се изчервява. Докторът внушаваше доверие и ми бе лесно с него да разговарям за неща, като фотографията например, които рядко споменавах пред други хора от страх да не ги отегча. За него тя представляваше интерес, защото от години в Европа и в Съединените щати се използваше в медицината. Помоли ме да го науча да работи с фотоапарат, за да си създаде архив на операциите и за да запечатва външните симптоми на пациентите си, както и да илюстрира лекциите и занятията, които водеше. По този повод отидохме при дон Хуан Риберо, ала намерихме студиото затворено, с надпис „Продава се“ на вратата му. Бръснарят до него ни обясни, че учителят вече не работел, защото имал пердета на двете очи, но ни даде адреса му и ние отидохме да го посетим там. Живееше в една сграда на Улицата на Монахините, която очевидно бе познала и по-щастливи времена, но сега представляваше една голяма, остаряла и пълна с призраци къща. Една прислужничка ни поведе през поредица от стаи, които се съобщаваха помежду си и бяха облепени от пода до тавана със снимки на Риберо, докато накрая стигнахме до един салон, обзаведен със старинни мебели от махагон и няколко изтърбушени плюшени кресла. Нито една лампа не светеше и ни бяха необходими няколко секунди, докато очите ни свикнат с полумрака и успеем да различим учителя, седнал с една котка на колене до прозореца, през който се процеждаха последните отблясъци на деня. Той стана и пристъпи уверено, за да ни посрещне; нищо в походката му не издаваше, че е сляп.