Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Коя е тази красавица? — се поинтересува той.

— Сусана, съпругата на Едуардо, пада ми се етърва.

— А това може би е Едуардо, нали? — попита, сочейки Диего.

— Не, това е Диего. Защо предположихте, че е мъжът на Сусана?

— Не зная, стори ми се…

Същата вечер наредих снимките на пода и с часове ги изучавах. Легнах си много късно с натежало сърце.

Трябваше да се сбогувам с баба ми, защото настъпи часът на завръщането ни в „Калеуфу“. Слънчевото декемврийско време в Сантяго се отрази добре на здравословното й състояние след зимата, която и на нея се бе сторила много дълга и самотна, и тя обеща да ми гостува с Фредерик Уилямс след Нова година, вместо да отиде на летуване край морето както всички, които можеха да избягат от нечовешкия пек в Сантяго. Почувства се толкова добре, че ни придружи с влак до Валпараисо, откъдето с Адела взехме кораба, за да продължим на юг. Пристигнахме на село преди Коледа — беше недопустимо да отсъстваме на най-големия празник за семейство Домингес през цялата година. Месеци преди това доня Елвира се захващаше с подготовката на подаръци за селяните, които се изработваха на място в чифлика или се купуваха от града — дрешки и играчки за децата, платове за рокли и вълна за плетене за жените, различни сечива за мъжете. На тази дата се разпределяха добитък, чували с брашно, картофи, чанкака , което ще рече нерафинирана черна захар, фасул, царевица, чарки — сушено месо, тревата мате за чай, сол и желирано сладко от дюли, което се вареше в грамадни медни казани на открит огън на двора. Селяните надойдоха от всички страни — някои бяха вървели с дни с жените и децата си, за да пристигнат за празника. Заклаха много говеда и кози, свариха картофи и прясна царевица и изготвиха казани с фасул. На мен отредиха украсата на дългите маси, наредени в двора, с цветя и борови клонки, както и пълненето на делвите с разредено с вода и захар вино, от което мъжете не можеха да се напият, а на децата се поднасяше смесено с препечено брашно. Пристигна и един свещеник, който остана два-три дни и извърши кръщавки на дребни дечица, причести грешниците, бракосъчета тези, които и без това вече живееха заедно, и порица прелюбодейците. В полунощ на 24 декември присъствахме на коледната служба пред импровизиран на открито олтар, защото нямаше как да се събере толкова народ в малкия параклис на чифлика, а призори, след обилна закуска с кафе и мляко, погача, каймак, мармалад и летни плодове, разходиха детето Исус във весела процесия, за да могат всички да целунат фаянсовите му нозе. Всяка година дон Себастиан отличаваше семейството с най-образцово морално поведение и му поверяваше за награда детето Исус. В продължение на една година, до следващата Коледа, стъклената урна с малката статуя щеше да заема почетно място в тяхната селска хижа и да им носи благословия. Докато статуйката беше в дома им, нищо лошо не можеше да ги сполети. Дон Себастиан гледаше да даде възможност на всяко семейство да се порадва на малкия Исус в своя дом. Тази година по случай празника представихме и алегоричната пиеса, посветена на настъпването на двайсети век, в която участвахме цялото семейство, с изключение на доня Елвира, която нямаше сили за това, и Диего, който предпочете да отговаря за техническата част — лампите и изрисуваните завеси. Дон Себастиан с удоволствие прие тъжната роля на старата година, която с мърморене си тръгваше, а едно от децата на Сусана — още пеленаче — представляваше Новата година.

При мълвата, че се поднася безплатна храна, пристигнаха група индианци от племето пеунче. Живееха в крайна бедност — бяха загубили земите си, а правителствените планове за прогрес напълно ги игнорираха. От гордост обаче те не дойдоха с празни ръце, а донесоха няколко ябълки под наметките си, които ни поднесоха, попили пот и кал, един мъртъв и вмирисан на мърша заек и няколко тикви, пълни с мучи — алкохолна напитка, която приготвяха от ситни плодове с морав цвят, които сдъвкваха и изплюваха с все слюнката в глинен съд, където ги оставяха да ферментират. Старият вожд вървеше най-отпред с трите си жени и с кучетата, а подире му идеха двайсетина човека от неговото племе. Мъжете не изпускаха от ръце копията и въпреки че вече четири века бяха подложени на гнет и унижения, те не бяха изгубили войнствения си вид. Жените съвсем не изглеждаха срамежливи, бяха толкова независими и здрави, колкото и мъжете. Между двата пола съществуваше равенство, което Нивеа дел Валие би приветствала. Поздравиха церемониално на своя език, назовавайки „братко“ дон Себастиан и синовете му, които ги посрещнаха и поканиха да се включат в угощението, като не престанаха да ги следят отблизо, защото при най-малкото невнимание можеше да започнат да крадат. Свекър ми твърдеше, че те не познават чувството за собственост, защото са свикнали да живеят заедно и всичко да делят, ала Диего беше убеден, че колкото мълниеносно отмъкваха чуждото, толкова зорко бдяха някой да не припари до тяхното имущество. От страх да не се изпонапият и да не вземат да буйстват дон Себастиан подари буре с ракия на вожда за сгрявка, когато си тръгнат, тъй като нямаха право да го отварят в неговото имение. Насядаха в широк кръг и захванаха да ядат, пият, пушат от една и съща лула и да произнасят дълги слова, които никой не слушаше. Но не се смесиха с останалите гости, въпреки че всички деца тичаха заедно. Това посещение ми позволи да снимам индианците на воля и да се сприятеля с няколко от жените с намерението да ги посетя в стана им на другия бряг на реката, където се бяха настанили за лятото. Когато пашата се изчерпаше и гледката им омръзнеше, изтръгваха от земята коловете, на които се крепеше покривът над главите им, навиваха платнищата на палатките на руло и се отправяха да търсят нови места, където да се поселят за известно време. Ако поживеех с тях, може би щяха да свикнат с присъствието ми и с моя фотоапарат. Исках да ги снимам в ежедневните им занимания за ужас на свекър ми и свекърва ми, които бяха наплашени от страховитите истории за обичаите в тези племена, където упоритият труд на мисионерите почти не бе оставил никаква следа.