Исабель Альенде - Портрет в сепия

От болничното си кресло доня Елвира следеше живота в семейството, без да изпуска и най-дребната подробност. Не й убягнаха продължителните отсъствия на Диего и моето отчаяние, съпостави простите факти и стига до съответните изводи. Нейната деликатност и чилийският обичай да не се разговаря за чувства, й пречеха да засегне проблема направо, но през дългите часове, които прекарвахме заедно насаме, ние много се сближихме и станахме като майка и дъщеря. Така, дискретно и малко по малко, тя ми разказа за трудностите в началото на своя брак. Омъжила се млада и родила първия си син чак пет години по-късно, след няколко неуспешни опита, които разбили душата и тялото й. По онова време Себастиан Домингес бил много незрял и нямал никакво чувство за отговорност като семеен мъж; бил невъздържан, развейпрах и женкар — тя, естествено, не използва тази дума, надали я познаваше. Доня Елвира се чувствала изоставена, далеч от семейството си, самотна и изплашена, убедена, че женитбата й била ужасна грешка и единственият изход бил смъртта. Но Господ чу молбите ми, роди се Едуардо и за една нощ Себастиан стана друг — няма по-добър баща и съпруг от него, повече от трийсет години сме заедно и всеки ден благодаря на Бога за щастието, което ни свързва. „Моли се, дъще, това много помага“, посъветва ме тя. Молих се, но сигурно без необходимия плам и постоянство, защото нищо не се промени.

Подозренията ми се бяха зародили преди няколко месеца, но аз ги отхвърлях, отвратена от себе си: приемех ли ги, означаваше, че отприщвам някаква злина в самата себе си. Повтарях си, че тези догадки не са нищо друго освен дяволски измислици, които пускаха корен и разцъфваха като гибелен тумор в мозъка ми; измислици, които трябваше безмилостно да залича. Ала червеят на злото бе по-силен от добрите ми помисли. Всичко започна със семейните снимки, които показах на Иван Радович. Това, което на пръв поглед не биеше на око заради навика да виждаме само онова, което искаме, както ме учеше моят учител Хуан Риберо, пролича черно на бяло върху хартията. Недвусмисленият език на тялото, на жестовете и на погледите полека-лека заговори оттам. Веднъж появили се тези първи съмнения, аз започнах все по-често да прибягвам до апарата. Под предлог, че подготвям албум за доня Елвира, час по час щраках без предупреждение и сетне промивах снимките сама в лабораторията и ги изучавах с извратено внимание. Така натрупах цяла жалка сбирка от нищожни доказателства, някои от които толкова недоловими, че единствено аз, разяждана от мнителност, успявах да съзра, с апарат пред лицето си, подобен на маска, зад която се криех, аз бях в състояние да фокусирам сцената като същевременно запазвах ледена дистанция. Към края на април, когато вследствие на горещините върховете на вулканите се увенчаха с облаци и природата захвана да се спотайва за есента, реших, че съм събрала достатъчно знаци от снимките и пристъпих към противната задача да следя Диего като една ревнива жена. Когато най-сетне осъзнах какво представляват лапите, които ме душеха за гърлото, и ги назовах с точното им име, усетих, че потъвам в тресавище. Ревност.

Който не я е изпитвал, не знае колко е болезнена и не е способен да си представи всички лудости, които се вършат в нейно име. През трийсетгодишния си живот съм я изпитвала само тогава, но раната бе толкова люта, че белезите още си седят и се надявам никога да не се заличат, за да са ми като обеца на ухото в бъдеще. Диего не беше мой — не че някой някога принадлежи другиму — и това, че бях негова съпруга не ми даваше никакви права над него и над чувствата му, защото любовта е доброволно споразумение, което се поражда от една искра и може да се разпадне също така неочаквано. Това споразумение го дебнат хиляди опасности и ако двойката го брани, може да оцелее, да израсне като дърво, да се разлисти и да роди плод, но само ако и двамата участват. Диего в никой момент не стори това и затуй нашата връзка е била обречена от самото начало. Днес разбирам това, но тогава бях сляпа — от ярост в началото и от отчаяние след това.

Щом взех да го шпионирам с часовник в ръка, си дадох сметка, че отсъствията на мъжа ми се разминават с неговите обяснения. Уж тръгваше на лов с Едуардо, а се прибираше няколко часа преди или след брат си; докато мъжете от семейството бяха в дъскорезницата или обяздваха и дамгосваха добитъка, той ненадейно изникваше на двора, а ако по-късно захващах този въпрос на масата, се оказваше, че през целия ден не е бил с тях. Тръгнеше ли на пазар в селото, се връщаше с празни ръце, та как иначе — не бил намерил това, което търсел, макар то да беше нещо съвсем обикновено като брадва или трион. През дългите часове, които семейството прекарваше заедно, предотвратяваше на всяка цена разговорите — неизменно нареждаше нещата така, че да играем на карти или пък молеше Сусана да попее. Ако се случеше тя да е в плен на мигрената, той бързо се отегчаваше и яхваше коня с пушка на рамо. Не можех да вървя по стъпките му, докато беше на излет, без той да ме забележи, или пък без да събудя съмнения у другите, но бях нащрек и го следях, когато беше наблизо. Така забелязах, че понякога става посред нощ и не отива в кухнята да похапва, както предполагах, а се облича, излиза навън, изчезва за един-два часа и после се връща и безшумно си ляга. Да го следвам в тъмнината, беше по-лесно, отколкото през деня, когато няколко чифта очи бяха втренчени в нас — трябваше просто да стоя будна, като за целта не пиех вино на вечеря и не взимах капките опиум преди лягане. През една нощ в средата на май го усетих да се измъква от леглото си и на мъждукащата светлина на газената лампа, която държахме винаги запалена пред изображението на Христос, го видях да си обува панталоните и ботушите, да взима ризата и дрехата си и да тръгва. Изчаках малко, сетне бързо станах и го последвах с готово да изхвръкне от гърдите ми сърце. Беше ми трудно да го различа на тъмното вътре в къщата, но когато излезе на двора, силуетът му ясно се очерта на светлината на месечината, която на моменти блясваше пълна на небосвода. Небето не беше съвсем ясно и от време на време облаци закриваха луната и ни обгръщаше мрак. Кучетата се разлаяха и аз се изплаших, че ако дойдат насам, ще ме издадат, но те не се приближиха — осъзнах, че Диего предварително ги бе вързал. Мъжът ми заобиколи къщата и с бързи стъпки се отправи към един от оборите, където държаха ездитните коне на семейството, които не товареха с полска работа, отмести гредата, с която бе залостена вратата, и влезе. Зачаках в сянката на един бряст, който растеше близо до конюшните; бях с боси нозе и по тънка нощница и не смеех да помръдна, защото бях сигурна, че всеки момент Диего ще се появи отново на кон и няма да мога да го последвам. Мина известно време, което ми се стори доста продължително, без нищо да се случи. Изведнъж съзрях светлина под цепнатината на открехнатата врата — като от свещ или слаба лампа. Зъбите ми тракаха и треперех неудържимо от студ и от страх. Бях на път да се откажа и да отида да си легна, когато видях друга фигура да се задава към обора откъм източната страна — ясно бе, че не идва от голямата къща, — да влиза на свой ред в конюшнята и да затваря вратата след себе си. Измина около четвърт час, преди да се реша, сетне с усилие направих няколко стъпки, тъй като се бях вкочанила от студ и с мъка се движех. Доближих се изплашена до обора — не знаех как ще реагира Диего, ако разбере, че го следя, но бях неспособна да се върна назад. Бутнах леко портата, която поддаде без съпротива, защото гредата бе от външната страна и не можеше да се затваря отвътре, и се промъкнах като крадец през тесния отвор. Вътре бе тъмно, ала в дъното мъждукаше едва забележима светлина и аз пристъпих на пръсти натам, стаила дъх — ненужна предпазливост, тъй като сламата правеше стъпките ми безшумни, а и много от животните бяха будни и се чуваше как се движат и пръхтят на яслите.