Исабель Альенде - Портрет в сепия

В началото на юли, когато зимата беше влязла напълно в правата си, а в природата властваше водата — поройни реки, наводнения, разкаляна пръст, дъждове и пак дъждове — Диего дойде да ме вземе с няколко селяни от болницата и ме заведоха в „Калеуфу“ опакована в одеяла и кожи. Бяха нагласили навес от импрегнирана с восък мушама в каруцата, едно легло и дори запален мангал, за да се бори с влагата. По бавния път към дома аз се обливах в пот в топлите си завивки, а Диего яздеше до мен. На няколко пъти колелата затъваха в калта, воловете не смогваха да изтеглят каруцата и мъжете подлагаха дъски и бутаха. През целия път Диего и аз не разменихме нито една дума. В „Калеуфу“ доня Елвира излезе да ме посрещне разплакана от радост, нервно подканяйки прислугата да се погрижи за мангалите, бутилките с топла вода и супата с телешка кръв, която трябваше да ми върне цвета и желанието за живот. Толкова се молила за мен, че Бог се смилил. Под предлог, че се чувствам още много слаба, я помолих да ме остави да спя в голямата къща и тя ме настани в една стая до нейната. За пръв път в живота си се радвах на майчини грижи. Баба ми Паулина дел Валие, която много ме обичаше и беше направила толкова неща за мен, не поощряваше изблиците на нежност, въпреки че всъщност беше много сантиментална. Твърдеше, че нежността — захаросана смес от привързаност и състрадание, която календарите представяли посредством образа на изпаднали в захлас майки пред люлката на своите рожби — била простима, когато ставало дума за беззащитни животинчета, като новородени котенца например, но между човешки същества представлявала върховна глупост. Между нас двете неизменно съществуваше една ирония и привидна отчужденост; почти не се докосвахме, с изключение на нощите в детството ми, когато спях в нейното легло и обикновено поддържахме тон на безцеремонност, която устройваше и двете ни. Аз прибягвах до шеговита нежност, когато исках да я умилостивя и винаги успявах, защото величайшата ми баба лесно се разнежваше, по-скоро за да избегне проявите на обич, отколкото от слабост. Противно на нея, доня Елвира беше едно простодушно създание, което всеки от обичайните сарказми, разменяни между мен и баба ми, би наскърбил. По природа бе мила, вземаше ми ръката и я държеше в своята, целуваше ме, прегръщаше ме, обичаше да реше косата ми, лично ми даваше рибено масло и разни отвари за подсилване, слагаше ми камфорови компреси срещу кашлицата и ми смъкваше температурата, като ме разтриваше с евкалиптово масло и ме загръщаше в топли одеяла. Грижеше се да се храня добре и да си почивам, вечер ми сипваше няколко капки опиум и оставаше до мен, нашепвайки молитви, докато заспях. Всяка сутрин ме питаше дали са ме спохождали кошмарите и ме караше подробно да й ги описвам, защото, като сме ги назовавали, сме се отърсвали от страха. Здравето й беше разклатено, но тя черпеше сили незнайно откъде, за да ме гледа и да е до мен, а аз се преструвах на по-слаба, отколкото в действителност, за да продължа идиличните дни при нея. „Оправяй се, дъще, мъжът ти се нуждае от теб“, ми казваше загрижено, въпреки че Диего все й повтаряше колко по-разумно било да прекарам зимата в голямата къща. Седмиците, които прекарах, възстановявайки се от пневмонията под покрива на свекърва ми, бяха необикновено изживяване за мен. Свекърва ми ме обгради с грижи и обич, каквито никога нямаше да получа от Диего. Нейната нежна и безусловна любов ми подейства като балсам и малко по малко ме излекува от желанието да умра и от озлоблението, което изпитвах срещу моя мъж. Можах да разбера чувствата на Диего и Сусана и неумолимата неизбежност на случилото се — тяхната страст беше като някаква земна стихия, като мощно разтърсване, което ги бе повлякло без връщане назад. Представих си колко ли са се борили срещу това привличане, преди да се предадат, колко ли табута е трябвало да прекрачат, за да са заедно, колко ли бе страшна мъката им всеки ден, когато пред света трябваше да изглеждат като брат и сестра, докато отвътре ги изгаряше желанието. Престанах да се питам как е възможно да не могат да се противопоставят на страстта и как егоизмът им пречи да видят крушението, до което могат да доведат най-близките си, защото прозрях ужасното им раздвоение. Аз самата бях обичала отчаяно Диего, затова можех да разбера чувствата на Сусана към него. Дали и аз бих постъпила като нея, ако бях на нейно място? Предполагах, че не, но беше невъзможно да го твърдя с увереност. И при все че усещането за собствения ми провал беше още живо, успях да се отърся от омразата, да се дистанцирам и да се пъхна в кожата на останалите участници в тази драма. Съчувствието ми към Едуардо се оказа по-силно от самосъжалението — той имаше три деца и беше влюбен в жена си, за него тази кръвосмесителна изневяра би била още по-трагична, отколкото за мен. Длъжна бях да мълча не само заради свекърва ми, а и заради девер ми, но тайната вече не тежеше като воденичен камък на шията ми, защото отвращението от Диего бе намаляло, измито от ръцете на доня Елвира. Благодарността се добави към уважението и обичта, които изпитвах от самото начало към тази жена и аз се залепих като куче за полите й — нужни ми бяха присъствието й, гласът й, устните й на челото ми. Чувствах се длъжна да я защитя от катастрофата, която назряваше в семейството; бях готова да остана в „Калеуфу“ и да преглътна унижението на отхвърлена съпруга, защото, тръгнех ли си и тя разкриеше истината, щях да умра от мъка и срам. Животът й се въртеше около това семейство, около всеки един от обитателите на нейния дом, те бяха нейната вселена. Споразумяхме се с Диего аз да остана, докато доня Елвира е жива, а сетне щях да бъда свободна, той щеше да ме пусне да си тръгна и никога повече нямаше да ме потърси. Трябваше да се нагодя към положението си — обидно за мнозина — на „разделила се със съпруга си жена“ и нямаше да мога да се оженя втори път, но поне щях да съм свободна от задължението да живея с мъж, който не ме обича.