Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Тя не страда, Аурора, даваме й големи дози морфин — обясни чичо Фредерик.

— Уведомихте ли синовете й?

— Да, пратих им телеграма преди два месеца, но те не отговориха и не мисля, че ще дойдат навреме, на Паулина не й остава много — каза с вълнение.

Така беше. Паулина дел Валие тихо издъхна на другия ден. Край леглото й бяхме нейният съпруг, доктор Радович, Северо, Нивеа и аз; синовете й щяха да се появят доста по-късно с адвокатите, предявявайки права над наследството, което никой не им оспорваше. Лекарят бе махнал тръбата за хранене, а Уилямс й бе сложил ръкавици, защото ръцете й бяха ледени. Устните й бяха посинели, а тя беше пребледняла, дишането й ставаше все по-недоловимо, без усилие, и в един миг просто спря. Радович премери пулса й, изчака минута, може би две и съобщи, че си е отишла. В стаята витаеше някакво меко спокойствие, ставаше нещо тайнствено, сякаш духът на баба ми се бе отделил и кръжеше като заблудена птица над тялото и се прощаваше. Смъртта й ме потопи в голяма безутешност, в едно чувство, което познавах отдавна, но можах да назова и обясня едва няколко години по-късно, когато най-сетне се разкри загадката около моето минало и аз осъзнах, че преди много време смъртта на дядо ми Дао Циен ме бе потопила в подобна мъка. Раната не бе заличена и сега се отваряше със същата изгаряща болка. Усещането за сиротност, което остави у мен кончината на баба ми, бе еднакво с покрусата ми на петгодишна възраст, когато Дао Циен си бе отишъл от моя живот. Предполагам, че старите скърби от моето детство, породени от следващите една след друга загуби — тази на майка ми, починала при раждането; на баща ми, неподозиращ за съществуването ми; на баба ми по майчина линия, която ме бе оставила без обяснения в ръцете на Паулина дел Валие; и особено много внезапната загуба на дядо ми Дао Циен, когото обичах най-много — заровени в продължение на години в дълбините на паметта ми, надигаха застрашително глави да ме погълнат като чудовищна Медуза.

Изминаха девет години от онзи септемврийски ден, в който си отиде Паулина дел Валие; това и други нещастия останаха назад във времето и вече мога да си спомням за баба ми със спокойно сърце. Тя не изчезна в необятния мрак на вечната смърт, както ми се струваше в началото, част от нея остана някъде тук и непрекъснато ме наобикаля заедно с Дао Циен — две коренно различни души, които са до мен и ми помагат: единият — в практическите неща от живота, а другият — при решаване на сантиментални въпроси. Но когато баба ми издъхна на войнишкия нар, където бе прекарала дните си напоследък, аз не знаех, че тя ще се върне, и горестта преобърна всичко в мен. Ако можех поне да изливам чувствата си, може би щях да страдам по-малко, но те остават заклещени в мен, като огромен леден блок и понякога са нужни години, докато ледът започне да се топи. Тишината в стаята приличаше на грешка в протокола, защото на жена, живяла като Паулина дел Валие подобаваше да умре с песен на уста в съпровод на оркестър, като в опера, а сбогуването, напротив, бе мълчаливо и по своята сдържаност то никак не се връзваше с целия й живот. Мъжете излязоха от стаята и с Нивеа внимателно я облякохме за последното й пътуване в одеждите на кармелитка, които от една година висяха в гардероба й, но не устояхме на изкушението и отдолу сложихме най-прекрасното й френско бельо в лилаво. Когато повдигнахме тялото й, разбрах колко бе олекнала — от нея беше останал само един крехък скелет и отделни кичури коса. Мълком й благодарих за всичко, което бе сторила за мен, отправих й слова, изпълнени с обич, които никога не бих произнесла, ако беше в състояние да ме чуе, целунах красивите й ръце, клепачите й, сбръчкани като на костенурка, благородното чело и й поисках прошка за детските ми магарии, за това, че бях пристигнала толкова късно да си взема сбогом с нея, за изсъхналия гущер, който уж бях изплюла в престорен пристъп на кашлица и за други по-солени шеги, които тя бе преглъщала, а в това време Нивеа се възползва от случая, предоставен й от Паулина дел Валие, за да си поплаче кротко за мъртвите си рожби. След като облякохме баба ми, я напръскахме с нейния одеколон с аромат на гардения, вдигнахме завесите и отворихме прозорците, за да нахлуе в стаята пролетта, защото знаехме, че това би й харесало. Никакви оплаквачки, нито черни ленти, нито покрити огледала — Паулина дел Валие бе живяла като своеволна императрица и заслужаваше да бъде изпратена с ярка септемврийска светлина. Уилямс беше на същото мнение и лично отиде на пазара, за да напълни колата със свежи цветя, с които украсихме къщата.