Исабель Альенде - Портрет в сепия

Не, няма да говоря за интимността между мен и моя любим, но не бих могла да премълча една случка, защото тя е свързана с паметта, а в крайна сметка това е причината да пиша тези страници. Моите кошмари са едно пътуване слепешката към тъмните пещери, в които дремят най-първите ми спомени, блокирани от дълбоките пластове на съзнанието. Фотографията и писането са опит да уловя момента, преди да се е размил, да подредя спомените, за да дам смисъл на моя живот. От няколко месеца Иван и аз бяхме заедно, бяхме свикнали с потайните ни срещи, подпомагани от добрия чичо Фредерик, който закриля любовта ни още от самото начало. Иван трябваше да изнесе медицинска лекция в един град, разположен в северните части на страната, и аз реших да го придружа, за да използвам случая и да снимам селитрените находища, където условията на труд бяха покъртителни. Английските работодатели отказваха да преговарят с работниците и цареше атмосфера на растящо насилие, което щеше да избухне няколко години по-късно. Това се случи през 1907 година, когато по една случайност се намирах там, и моите снимки са единственото неопровержимо доказателство за кървавите убийства в Икике, защото правителствената цензура заличи от историята двете хиляди мъртви работници, които аз видях на площада. Но това е друга история и няма място на тези страници. Първия път, когато отидох в този град с Иван, не подозирах, че по-късно тук ще присъствам на жестока трагедия, и това пътуване бе и за двама ни кратък меден месец. Регистрирахме се поотделно в хотела и вечерта, след като всеки бе привършил своя ден, той дойде в стаята ми, където го очаквах с една бутилка от великолепното вино „Виня Паулина“. Дотогава нашата връзка беше по-скоро едно приключение на плътта, изследване на сетивата, което беше изключително важно за мен, защото благодарение на него превъзмогнах унижението от факта, че Диего ме бе отблъснал, и разбрах, че не завинаги съм се провалила като жена. При всяка среща с Иван Радович самочувствието ми бе нараствало, бях побеждавала стеснителността и свенливостта, но не бях осъзнала, че тази удивителна близост бе прераснала в голяма любов. Тази нощ се целувахме, без да бързаме, под успокояващото въздействие на хубавото вино и уморени от деня, бавно, като двама мъдри старци, които се бяха любили деветстотин пъти и не можеха с нищо да се изненадат, нито да се разочароват взаимно. Какво по-особено се бе случило с мен? Предполагам, че нищо, с изключение на натрупването на щастливи изживявания с Иван, които тази нощ достигнаха критичния праг, отвъд който снех напълно своята отбрана. След като дойдох на себе си от изпитания оргазъм, в здравата прегръдка на моя любим усетих как ме разтърсва из основи едно ридание, сетне второ и още едно, докато вълна от дълго преглъщан плач не ме повлече неудържимо. Плаках ли плаках, отдадена, отпусната, сигурна в тези силни ръце по начин, по който никога не помнех да съм се усещала преди. У мен се отприщи някакъв бент и старата болка преля като разтопен сняг. Иван не ми зададе въпроси, нито опита да ме утеши, задържа ме здраво до гърдите си, остави ме да се наплача, докато се пресушат сълзите ми, а когато понечих да му обясня, запуши устата ми с дълга целувка. Честно казано, в онзи момент аз нямах никакво обяснение, трябваше да го измислям, но сега зная — защото се повтори още няколко пъти, — щом се почувствах в пълна безопасност, подкрепяна и закриляна, взе да се връща паметта ми от първите пет години в моя живот, годините, които баба Паулина и всички останали бяха обвили с тайнственост. Първо като озарен от светкавица ми се яви образът на дядо ми Дао Циен, който шепнеше името ми на китайски: Лай-Минг. Макар и мигновено, видението бе съвсем ясно, като луната. Сетне преживях в будно състояние вечно повтарящият се кошмар, който ме измъчваше откакто се помнех и аз проумях, че има пряка връзка между обожавания от мен дядо и тези сатанински изчадия в черни пижами. Ръката, която ме изпуска в съня, е ръката на Дао Циен. Петното, което безмилостно се разлива върху паважа, е кръвта на Дао Циен.

Бяха се навършили малко повече от две и половина години, откакто съжителствахме с Фредерик Уилямс, а аз изпадах все повече в плен на връзката с Иван Радович, без когото вече не можех да си представя собственото си съществуване, когато баба ми по майчина линия, Елайза Съмърс, отново влезе в моя живот. Завърна се непокътната, с все същия аромат на захар и ванилия, недокосната от бурите на преодолените премеждия и от забравата. Познах я от пръв поглед, при все че бяха изминали седемнайсет години, откак ме бе оставила в къщата на Паулина дел Валие, и през цялото това време не бях виждала нейна снимка, а името й бе произнасяно пред мен само в много редки случаи. Нейният образ бе стоял заплетен в зъбчатите колелета на моята тъга по миналото и толкова малко се бе променил, че когато тя се материализира на прага на вратата с куфар в ръка, изпитах усещането, че сме се разделили вчера и че случилото се през тези години е било илюзия. Единствената изненада бе, че се оказа по-ниска, отколкото в спомените ми, но това може и да е било заради собствения ми ръст — последния път, когато бяхме заедно, аз бях малко петгодишно момиченце и я гледах от долу на горе. Тя си беше все така изправена — истински адмирал, — с все същото младолико лице и строга прическа, въпреки че косите й бяха осеяни тук-таме с бели кичури. Носеше неизменната перлена огърлица, с която — сега вече зная — не се разделя дори насън. Доведе я Северо дел Валие, който бе поддържал връзка с нея през цялото време, но не ми бе казал, защото тя му бе забранила. Елайза Съмърс бе дала дума на Паулина дел Валие, че никога няма да направи опит да установи контакт с внучката си и с чест бе изпълнила клетвата си, докато смъртта на Паулина не я бе освободила от нея. Щом получила съобщението на Северо, опаковала багажа си, заключила къщата и се качила на кораба за Чили. Когато през 1885 година овдовяла в Сан Франсиско, предприела странстването до Китай с балсамираното тяло на съпруга си, което трябвало да погребе в Хонконг. При все че прекарал по-голямата част от живота си в Калифорния и бил един от малцината, получили американско гражданство, Дао Циен винаги изразявал желание костите му да почиват на китайска земя, така духът му нямало да се рее изгубен в необятната вселена и неспособен да открие небесните порти. Тази предпазна мярка очевидно се е оказала недостатъчна, защото аз съм сигурна, че призракът на неповторимия ми дядо Дао Циен още броди из този свят, защото как иначе ще го усещам винаги край мен. И това не е плод на развинтено въображение, баба Елайза потвърди някои от доказателствата: дъхът на море, които ме обгръща от време на време и гласът, който нашепва едно магическо слово — собственото ми име на китайски.