Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Здравей, Лай-Минг — ме поздрави необикновената ми баба, щом ме видя.

— Ой поа! — възкликнах.

Не бях произнасяла тази дума — баба по майчина линия, на кантонски — от онова далечно време, в което живеех при нея на втория етаж на една клиника по иглотерапия в Китайския квартал на Сан Франсиско, но още я помнех. Тя сложи ръка на рамото ми и ме разгледа обстойно от глава до пети, сетне кимна одобрително с глава и накрая ме прегърна.

— Радвам се, че не си толкова красива, колкото майка ти — каза.

— Точно това казваше и баща ми.

— Висока си като Дао. А Северо смята, че си също толкова умна.

В нашето семейство винаги се поднася чай в моменти на неудобство и понеже аз се чувствам леко объркана почти непрекъснато, прекарвам голяма част от времето в сервиране на чай. Тази напитка има свойството да успокоява нервите ми. Умирах от желание да хвана баба ми през кръста и да я завъртя във валс, да й разкажа на един дъх целия си живот и да изрека гласно упреците, които с години бях предъвквала наум, ала нищо такова не можех да си позволя. Елайза Съмърс не е от хората, които предразполагат към фамилиарничене, достойнството й всява боязън и щяха да минат седмици, преди тя и аз да се отпуснем и да разговаряме свободно. За щастие чаят и присъствието на Северо дел Валие и Фредерик Уилямс, който се завърна от една от разходките си из имението пременен като пътешественик изследовател на експедиция в Африка, облекчиха напрежението. Щом свали шапката и тъмните очила, той видя Елайза Съмърс и нещо у него се промени: изпъчи се, гласът му се оживи и взе да се кипри. Възхищението му се удвои, когато съзря багажериите и куфарите с печати от нейните странствания и разбра, че тази дребничка госпожа е сред малцината чуждоземни, стигнали до Тибет.

Не зная дали единствената причина за идването в Чили на моята ой поа бе да се запознае с мен — допускам, че тя е била по-скоро движена от желание да продължи към Антарктика и да покори Южния полюс, където женски крак дотогава не бе стъпвал, но какъвто и да е бил поводът, нейното посещение беше от първостепенно значение за мен. Без нея животът ми все още би бил осеян с мъгляви участъци, без нея не бих могла да напиша тези свои мемоари. Тя ми даде липсващите частици, за да сглобя мозайката на моя живот; тя ми разказа за майка ми, за обстоятелствата около моето раждане и ми даде ключа, за да разгадая моите кошмари. Пак тя щеше по-късно да ме придружи до Сан Франсиско, за да се запозная с вуйчо Лъки — процъфтяващ китайски търговец, въздебел, късокрак и невероятно чаровен, — с когото да изровим необходимите книжа, снимки и изрезки, за да свържем краищата на моята история. Връзката между Елайза Съмърс и Северо дел Валие е толкова дълбока, колкото и тайните, които те двамата бяха пазили през всичките тези години; за нея той бе истинският ми баща, защото бе обичал дъщеря й и се бе оженил за нея. Единствената роля на Матиас Родригес де Санта Крус се свеждаше до предоставянето на няколко гени, и то по някаква чиста случайност.

— Твоят баща няма толкова голямо значение, Лай-Минг, всеки може да свърши тази работа. Северо ти даде името си и пое отговорност за теб — увери ме тя.

— В такъв случай Паулина дел Валие ми е хем баща, хем майка, аз нося нейната фамилия и тя пое отговорност за мен. Всички останали са преминали като комети през детството ми, оставяйки единствено опашка от звезден прах — възразих аз.

— Преди нея твои родители бяхме Дао и аз, ние се грижехме за теб, Лай-Минг — поясни тя и с право, защото тяхното влияние над мен е толкова силно, че трийсет години аз ги нося със себе си като нежно присъствие и съм уверена, че ще продължа да ги нося до края на живота си.

Елайза Съмърс живее в друго измерение заедно с Дао Циен, чиято смърт представлява сериозно затруднение, но не и препятствие, за да го обича така, както и преди. Баба ми Елайза е от онези човешки същества, които са създадени за една велика любов и ми се струва, че няма място за никого другиго в нейното вдовишко сърце. След като погребала мъжа си в Китай до първата му съпруга Лин и изпълнила всички будистки обреди според волята му, Елайза се почувствала свободна. Можела да се върне в Сан Франсиско и да заживее при сина си Лъки и младата му, поръчана по каталог от Шанхай съпруга, но мисълта да се превърне в страховита и почитана свекърва била равнозначна на поражение пред старостта. И досега тя не се чувства сама, нито пък изплашена от бъдещето, понеже духът закрилник на Дао Циен е винаги до нея. Свикнала да разговаря тихичко с мъжа си, за да не я възприемат хората като умопобъркана, а нощем продължава да спи в лявата половина на леглото, за да има място за него в дясната, както обикновено. Жаждата за приключения, която я бе подтикнала да избяга от Чили на шестнайсетгодишна възраст, скрита в търбуха на един ветроход, и да отиде в Калифорния, отново се съживила в нея, когато останала вдовица. Припомнила си онзи момент на преклонение, което в разгара на треската за злато изпитала една утрин, събудена от цвиленето на нейния кон и от първия лъч на зората, и заобиколена от необятността и уединението на една сурова природа. В онова утро открила възторга от свободата. Била прекарала нощта сама под дърветата, дебнена от хиляди опасности — безмилостни разбойници, индианци диваци, усойници, мечки и други диви зверове, ала за пръв път в живота си не изпитвала страх. Била отгледана в корсет, с пристегнато тяло, дух и въображение, свикнала да се плаши дори от собствените си мисли, но това приключение я освободило. Необходимо било да развие онази сила, която вероятно притежавала по рождение, но дотогава не познавала, понеже не й се било налагало да я използва. Напуснала закрилата на своя дом още като момиче, хукнало по дирите на любовника си беглец, натоварила се бременна и без билет на един кораб, където изгубила бебето и замалко не загубила и живота си, пристигнала в Калифорния преоблечена като мъж и се приготвила да я обходи от край до край без друго оръжие, освен отчаяния порив на любовта. Съумяла да оцелее сама в онази земя на мъже, където властвали алчността и насилието; с времето придобила храброст и обикнала независимостта. Завинаги запомнила силното вълнение от приключението. Отново от любов в продължение на трийсет години живяла като дискретна съпруга на Дао Циен, майка и притежателка на салон за чай и изпълнявала задълженията си без други хоризонти, освен нейния дом в Китайския квартал, ала номадското семе, посяно през младежките й години, останало непокътнато в духа й, готово да покълне в подходящия момент. Щом Дао Циен, който бил единствената пътеводна звезда в живота й, си отишъл от този свят, дошло времето да се остави на течението. „Всъщност винаги съм била скитник, влече ме да бродя без посока“, писала в едно писмо до сина си Лъки. Все пак решила, че преди това трябва да изпълни обещанието, дадено на баща й Джон Съмърс и да не изоставя леля си Роуз сама на старини. От Хонконг заминала за Англия с намерението да поживее край старата дама в последните години на живота й — това било най-малкото, което можела да стори за тази жена, която я отгледала като истинска майка. Роуз Съмърс била навършила по онова време седемдесет години и здравето й било разклатено, но продължавала да пише любовни романи, които доста си приличали, и се била превърнала в най-прочутата англоезична писателка с романтични сюжети. Любопитни почитатели се стичали отдалеч само за да зърнат как тази дребна, крехка дама разхожда кучето си в парка, а хората говорели, че кралица Виктория намирала утеха от вдовишкото си съществуване в сладникавите й истории и любовни премеждия с неизменно щастлив край. Пристигането на Елайза, която обичала като дъщеря, било истинско облекчение за Роуз Съмърс и поради още едно обстоятелство — силата й отслабвала и й било все по-трудно да държи перото. Така тя започнала да диктува романите си, а сетне, когато и разсъдъкът й взел да помътнява, Елайза се преструвала, че пише под нейна диктовка, но всъщност тя самата съчинявала романите, без да породи ни най-малко съмнение у издателите или читателите. Въпросът бил само да се придържа към формулата. След смъртта на Роуз Съмърс Елайза останала да живее в същата малка къща в бохемския квартал — доста ценна по онова време, защото районът бил станал модерен — и наследила натрупания от осиновителката си капитал от любовните романи. После посетила сина си Лъки в Сан Франсиско и се запознала с внуците си, които й се сторили грозновати и скучни. Сетне се отправила към екзотични места, отдадена най-сетне на призванието си на странничка по широкия свят. Тя била от онези пътешественички, които се стремят към места, обикновено отбягвани от останалите хора. Нищо не я правело толкова щастлива, колкото печатите и лепенките по куфарите й от най-далечните страни на планетата; нищо не събуждало такава гордост у нея, както прихващането на някоя болест, присъща на скитниците, или ужилване от екзотично насекомо. В продължение на години обикаляла с багажериите си на изследовател, но винаги се завръщала в лондонската къщурка, където я очаквали писмата на Северо дел Валие с новини за мен. Щом научила, че Паулина дел Валие е напуснала този свят, решила да се завърне в Чили — нейната родина, — за която не се била сещала повече от половин век, и да се срещне там със своята внучка.