Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Татко, моля ви, не говорете така — убеждавал го Лъки. — Не става дума за размяна на нечий живот с друг, това са суеверия, които не правят чест на човек с вашата интелигентност и познания. Смъртта на сестра ми няма нищо общо с тази на първата ни жена, нито пък с вас. Такива злочестия непрестанно спохождат хората.

— За какво ми послужиха толкова години учене и опит, щом не успях да я спася? — вайкал се Дао Циен.

— Милиони жени умират при раждане, вие направихте каквото можахте за Лин…

Елайза Съмърс била съкрушена колкото съпруга си от непрежалимата загуба на единствената им дъщеря, но освен това на нея тежала отговорността да се грижи за малкото сираче. Докато тя заспивала права от умора, Дао Циен не мигвал, прекарвал нощите в медитация и обикалял из къщата като сомнамбул, скришом плачейки. От дни не се били любили и така както се очертавали настроенията в дома, нямало изгледи това да се случи в обозримо бъдеще. След една седмица Елайза избрала единствената възможност, която й хрумнала — връчила внучката в ръцете на Дао Циен и обявила, че тя е неспособна да я отгледа, че била прекарала повече от двайсет години от живота си в грижи за своите деца Лъки и Лин, на които буквално бе робувала, и сега нямала сили да започне всичко отново с малката Лай-Минг. На Дао Циен била поверена новородената внучка, която нямала майка и на всеки половин час трябвало да бъде хранена с капкомер с разредено мляко, защото едва гълтала и трябвало да я люлее без почивка, защото плачела от колики ден и нощ. Малката била доста грозновата — такава една дребничка и сбръчкана, с пожълтяла от жълтеницата кожа, със сплескано от трудното раждане лице и без косъм на главата си. Ала след двайсет и четири часа грижи Дао Циен можел да я гледа, без да се плаши. След като двайсет и четири дни я разнасял в чанта на рамо, хранил я с капкомер и спал до нея, тя започнала да му се струва сладка. И след като двайсет и четири месеца се грижел за нея като истинска майка, той окончателно се влюбил във внучката си и стигнал до извода, че ще стане по-красива и от Лин, при все че липсвали всякакви основания да смята това. Макар че момичето отдавна се било отърсило от вида си на мекотело като новородено, то съвсем не приличало на майка си. Обичайните занимания на Дао Циен, който дотогава прекарвал времето си в клиниката или в интимна близост с жена си, сега напълно се променили. Времето му се въртяло около Лай-Минг — взискателно момиченце, което растяло силно привързано към него, на което трябвало да се разказват приказки, да бъде приспивано с песни, да се задължава да яде, да се извежда на разходка, да се купуват най-прекрасните рокли от американските магазини и от тези в Китайския квартал, или пък да се представя на всеки на улицата, защото нямало второ като нея момиче — така смятал дядо й, който бил направо заслепен от обич. Бил сигурен, че внучката му е гениална и за да го докаже, й говорел на китайски и на английски, към които се прибавил и неразбираемият испански на бабата, за да стане объркването пълно. Лай-Минг отговаряла на предизвикателствата на Дао Циен като всяко двегодишно дете, но на него му се струвало, че дребните й успехи са неопровержимо доказателство за изключителна интелигентност. Свел приемното си време до няколко часа следобед и прекарвал сутрините със своята внучка, която обучавал като дресирана маймунка. С неохота оставял Елайза да я води в салона за чай следобед, докато той работел, защото в главата му се въртяла мисълта да започне да я учи на медицина от крехка възраст.

— В семейството ми има шест поколения джун и и Лай-Минг ще представлява седмото, понеже ти не показваш никаква склонност към това — съобщил Дао Циен на сина си Лъки.

— Винаги съм смятам, че лекарите могат да бъдат само мъже — отвърнал Лъки.

— Това беше по-рано. Лай-Минг ще стане първата джун и в историята — възразил Дао Циен.

Ала Елайза Съмърс не допуснала той да пълни главата на внучката им с медицински теории от такава ранна възраст; време имало предостатъчно пред тях и сега главното било да се извежда момиченцето по няколко часа на ден извън Китайския квартал, за да се американизира. По този въпрос поне бабата и дядото били единодушни — Лай-Минг трябвало да се приобщи към света на белите хора, където несъмнено щяла да има повече възможности, отколкото сред китайците. Улеснявало ги обстоятелството, че момиченцето нямало азиатски черти и че по външния си вид приличала изцяло на испанското семейство на баща си. Възможността един ден Северо дел Валие да се върне с цел да изиска това дете, което носело неговото име, и да я отведе в Чили им се струвала непоносима и затова те не я споменавали гласно; надявали се, че младият чилиец ще се придържа към уговорката, понеже вече бил дал достатъчно доказателства за своята почтеност. Не докоснали парите, които той приписал на момичето и ги внесли в сметка за по-нататъшното й образование. На всеки три-четири месеца Елайза Съмърс пишела кратко писъмце на Северо дел Валие, в което му разказвала за неговата „подопечна“, както я наричала, като по този начин недвусмислено му показвала, че не признава неговите бащински права. През първата година не се получил нито един отговор, защото той страдал, потопен в болката си и по пътищата на войната, но сетне се стараел да отговаря от време на време. Повече не видели Паулина дел Валие, защото престанала да посещава салона за чай и така и не изпълнила заканата си да им отнеме внучката и да провали живота им.