Исабель Альенде - Портрет в сепия

Така изминали пет години в мир в дома на Дао Циен, докато един ден неумолимо се разиграли събитията, които щели да нанесат съкрушителен удар на семейството. Всичко започнало с посещението на две жени, които се представили като презвитериански мисионерки и пожелали да разговарят насаме с Дао Циен. Джун и ги приел в кабинета си, защото решил, че идват на преглед — по каква друга причина две бели жени изведнъж щели да се появят в дома му. Приличали си като сестри, били млади, стройни, с румени страни и със светли като водата в залива очи; и двете имали онова излъчване на лъчезарна увереност, което придружава религиозната страст. Представили се с малките си имена — Доналдина и Марта — и обяснили, че презвитерианската мисия в Китайския квартал била действала много предпазливо до този момент, за да не засегне будистката общност, но че сега имала нови членове, които били решени да наложат поне някакви минимални норми на християнско благоприличие в този сектор, който, както казали, „не бил запазен китайски периметър, а американски, и било недопустимо да се позволява нарушение на закона и на морала.“ Били чули да се говори за sing song girls , но около търговията с малки робини за сексуални цели съществувал мълчалив заговор. Мисионерките били наясно, че американските власти получавали подкупи и си затваряли очите. Някой им казал, че Дао Циен бил единственият, на когото не липсвала смелост да им разкаже истината и да им помогне, и точно затова те дошли при него. Джун и чакал от години този ден. В бавната си дейност по спасяването на клетите момичета той разчитал единствено на мълчаливата помощ на няколко приятели квакери, които се нагърбвали със задачата да измъкват малолетните проститутки от Калифорния и да им предоставят нов живот далеч от тонгите и сводниците. Той купувал момичетата, за които можел да плати в тайните наддавания и получавал онези, които били прекалено болни, за да работят във вертепите; мъчел се да излекува тялото и да утеши душата им, но невинаги успявал и мнозина издъхвали в ръцете му. В дома му имало две стаи, където давал подслон на sing song girls и те били почти винаги заети, ала Дао Циен усещал, че колкото повече нараствало китайското население в Калифорния, толкова по-сериозен ставал проблемът с робините и той самият не бил в състояние да стори почти нищо, за да го облекчи. Небесата му изпращали тези две мисионерки — първо, защото те имат зад гърба си могъщата презвитерианска църква, и второ, защото били бели и можели да мобилизират пресата, общественото мнение и американските власти, за да се сложи край на тази безчовечна търговия. Така той им разказал подробно как тези момиченца били купувани или отвличани в Китай, където по традиция към момичетата се отнасяли с презрение и често новородени бебета от женски пол били откривани удавени в кладенци или захвърлени на улицата и наръфани от плъхове и кучета. Момичетата не били желани в семействата и затова било много лесно да бъдат закупени срещу няколко цента и да бъдат доведени в Америка, където ставали обект на експлоатация за хиляди долара. Транспортирали ги като животни в големи кашони в трюмовете на корабите и онези, които успявали да издържат на глада и холерата, влизали в Съединените щати с фалшиви брачни свидетелства. Всички били младоженки в очите на служителите от паспортния контрол и крехката им възраст, окаяното им физическо състояние и ужасеното изражение на лицата им очевидно не събуждало подозрения. Тези момиченца не интересували никого. Всичко, което се случвало с тях, било работа на „поднебесните“ и белите това не ги засягало ни най-малко. Дао Циен обяснил на Доналдина и Марта, че веднъж влезли в занаята, тези момичета имали три-четири години живот — приемали по трийсетина мъже на ден, умирали от венерически болести, аборти, пневмония, глад и малтретиране — китайска проститутка, достигнала двайсетгодишна възраст, било истинска рядкост. Никъде не били регистрирани, докато били живи, но понеже влизали в страната със законен документ, трябвало смъртта им да бъде отразена законосъобразно в случай че някому хрумнело да се заинтересува от тях. Мнозина изгубвали разсъдъка си. Стрували жълти стотинки, можели да бъдат лесно заместени и затова никой не пилеел средства, за да запази здравето и живота им. Дао Циен съобщил на мисионерките приблизителния брой на малолетни робини в Китайския квартал, казал им кога ставали наддаванията и къде се намирали вертепите — от най-мизерните, където с момиченцата се държали като с животни в клетка, до най-луксозните, управлявани от прочутата А Той, която се била превърнала в най-голямата вносителка на жива плът в страната. Купувала единайсетгодишни момичета от Китай и по време на пътуването ги давала на моряците, така че като пристигнели, вече знаели да казват „първо платете“ и да различават истинското злато от бронза, за да не ги мамят като глупачки. Момичетата на А Той били подбрани измежду най-красивите и имали повече късмет от останалите, чиято съдба била да бъдат продадени на търг като добитък и да угаждат на най-изпаднали клиенти, като вършели каквото им кажели, колкото и жестоко и унизително да било то. Много от тях подивявали в буквалния смисъл на думата и се държали като диви зверове, които трябвало да връзват с вериги за леглото и да държат замаяни с наркотици. Дао Циен дал на мисионерките имената на трима-четирима състоятелни и авторитетни търговци, включително и на сина си Лъки, които можели да им помогнат в начинанието, понеже единствено те го подкрепяли в разбирането, че на тази търговия трябвало да се сложи край. С разтреперани ръце и плувнали в сълзи очи Доналдина и Марта си записали всичко, сетне благодарили на Дао Циен и на изпроводяк го попитали дали мотат да разчитат на него, щом настъпел часът за действие.